Джеймс Клавел - Тай-пан

— А?

— Мъртъв е, мистър Скинър. Ние, аз и Кълъм, го видяхме. Мъртъв е. Във фабриката.

— О, господи, не! — каза Скинър със сподавен глас. Проклетата ми „съдба!“ — помисли той.

Той промърмори съболезнования и се върна в печатницата си при разрушената машина.

— Ти си издател собственик! — извика той. — На какво? Ти нямаш машина. Нямаш и пари, за да си купиш нова. Тай-пан е мъртъв и не можеш да вземеш от него пари назаем. Ти не притежаваш нищо, ти си разорен! Разорен! Какво, по дяволите, ще правиш сега?

Той ритна с крак купчина отломъци, без да обръща внимание на работниците си, които търпеливо стояха настрана. Защо, по дяволите, трябваше да умре точно сега?

Той крещя още няколко минути, после седна на един висок стол.

— Какво ще правиш? Съвземи се! Помисли!

„Добре — каза си, — първо трябва да продължа издаването на вестника. Специално издание. Как? На ръчна преса. Да, ръчна преса. Имаш работна ръка и можеш да го направиш. След това?“

Погледна към работниците, които го наблюдаваха.

„След това ще си затваряш устата. Издаваш вестника, отиваш при безпомощния млад идиот Кълъм и го убеждаваш да вложи пари за купуването на нова преса. Можеш лесно да го продумаш. Да. И си затваряш устата.“

Влезе Блоър. Лицето му бе безжизнено.

— Добро утро — каза той. — Каква ужасна бъркотия! Стоянките изчезнаха. Конюшнята също. Всичко. Загубих четири коня — скопения кон също, по дяволите!

— Тай-пан е мъртъв.

— О, Господи! — Блоър се облегна на разбитата врата. — Това е ужасно! О, няма значение, мисля, че всичко бе твърде хубаво, за да бъде вечно.

— А?

— Хонконг, конният клуб — всичко! Това погреба всичко. Така е. Колонията е опустошена. Този нов глупак Уолън ще се оглежда на около и ще се смее глупашки. Няма надежда без тай-пан. Харесвах този човек, дявол да го вземе!

— Той те изпрати при мене, нали? Да ми предадеш посланието?

— Не — каза Блоър. Тай-пан бе го заклел да пази това в тайна.

Тайната си е тайна.

— Бедният! Може би е по-добре, че не остана жив, за да види края на колонията.

Скинър го хвана под ръка и посочи към пристанището.

— Какво има там?!

— А? Пристанище, за бога!

— Бедата е, че хората не използват главите и очите си. Флотата е оцеляла — и всички търговци! Загубихме само една фрегата. Но ще я ремонтираме и тя ще бъде на вода след една седмица. Същото е положението с „Рестинг клауд“. „Бостон принсес“ се разби в Каулуун. Но това е всичко. Не разбираш ли? Най-страшният тайфун, кой то историята познава, постави Хонконг на изпитание. Но флотата оцеля и продължава да развява флаговете си с милостта на Бога. Тайфунът бе голям джос. Мислиш, че адмиралът няма да разбере? Смяташ ли, че твърдоглавият Кънингтън, каквото и да мисли този смахнат генерал, не знае, че мощта на нашата флота е запазена? Морската мощ, бога ми!

— Господи! Наистина ли мислиш така?

Скинър бе вече влязъл и разчистваше пътя пред себе си. Той седна, намери перо, мастило и хартия и започна да пише.

— Наистина ли мислиш така?

— Ако бях на твое място, щях да започна да правя планове за ново обзавеждане на конюшнята. Искаш ли да обявя във вестника, че следващата среща ще бъде по обявения график?

— Абсолютно. О, много добре! Да. — Блоър помисли за момент. — Ще направим специално надбягване. Най-голямата парична на града за годината — последно надбягване за сезона. На името на тай-пан.

— Добре! Ще го прочетеш още тази нощ!

Блоър наблюдаваше как Скинър пише.

— Ще напишеш ли некролога му?

Скинър отвори едно чекмедже, извади лист хартия и му го подаде.

— Написах го преди няколко дни. Прочети го. После можеш да ми помогнеш при печатането с ръчната преса.

Кълъм и Тес още стояха там, където Скинър ги беше оставил.

— Хайде, любов моя! — извика Тес, като разтревожено дърпаше Кълъм за ръката.

С усилие Кълъм дойде на себе си.

— Защо не отидеш на „Уайт уич“? Сигурен съм, че те се безпокоят за теб. Аз ще дойда по-късно. Остави ме сам за известно време. Ще го направиш ли, скъпа моя? Аз… добре, просто остави ме сам.

— О, Кълъм! Какво ще правиш?

— Не зная. Наистина не зная.

Тя го изгледа продължително, после си тръгна. Той отиде до Глесинг пойнт, без да чува, без да вижда нищо, като че ли времето за него бе спряло. „О, Господи! Какво да правя?“

— Мистър Струан?

Кълъм усети, че някой го дърпа за ръката, и дойде на себе си. Той видя, че слънцето е високо в небето, и осъзна, че се бе облегнал на счупения пилон пред Глесинг пойнт. Морският комендант гледаше към него.