Джеймс Клавел - Шогун

С течение на времето бе свикнал да мисли за тях като за герои от някаква пиеса — хора, които обича и за които го боли, а пиесата няма край. Иначе раната от раздялата би била прекалено болезнена. Той можеше да изброи почти на пръсти дните, прекарани в дома си, за единадесетте години, откак бе женен. Малко са, помисли си той, много малко. „Това е тежък живот за една жена, Фелисити“ — предупреди я, когато решиха да се оженят, а тя му отвърна: „За жената всеки живот е тежък.“ Тогава тя беше едва седемнадесетгодишна, висока, с дълга коса и чувстве…

Ушите му го предупредиха да бъде нащрек.

Хората му седяха или се бяха облегнали на стената, а някои се опитваха да спят. Винк и Питерзоон, които бяха близки приятели, тихо разговаряха. Ван Нек и останалите седяха, вперили погледи в празното пространство. Шпилберген беше полубуден и Блакторн си помисли, че той всъщност бе по-силен, отколкото се правеше.

Над главите им се разнесоха стъпки и всички се умълчаха.

Стъпките спряха. Приглушени гласове на грубия, странно звучащ език. На Блакторн му се стори, че различи гласа на самурая — май се казваше Оми-сан. Да, това му беше името — но не беше напълно сигурен. След миг гласовете стихнаха, а стъпките се отдалечиха.

— Как мислиш, лоцмане, ще ни дадат ли да ядем — попита Сонк.

— Да.

— Нямам нищо против и чаша студена бира, за бога — добави Питерзоон.

— Млъквай — сряза го Винк — На човек може да му призлее от теб.

Блакторн усети как ризата му залепва за гърба. И вонята. Кълна се в господа бога, една баня би ми се отразила много добре, каза си той и се усмихна, като си спомни.

Мура и останалите го внесоха тогава в една топла стая и го сложиха да легне на каменна скамейка. Ръцете и краката му все още бяха като схванати и той едва ги помръдваше. Трите жени започнаха да го разсъбличат, наставлявани от старата вещица, а той през цялото време се опитваше да им пречи, ала всеки път, щом посегнеше, Мура докосваше някакъв нерв, който го парализираше, така че колкото и да ругаеше и да се мяташе, те продължаваха да го разсъбличат, докато остана чисто гол. Не че го беше срам да застане гол пред жени, но събличането винаги се извършва насаме — така е прието. Освен това не му беше приятно други да го събличат, най-малко тези нецивилизовани туземци. А да го разголят пред толкова хора като безпомощно бебе, да го измият навсякъде с топла сапунена и ароматизирана вода, докато бъбреха и се усмихваха — това вече беше прекалено.

След това внимателно го потопиха в голямото корито, напълнено с топла вода, държаха го вътре, докато повече не можеше да търпи, извадиха го и го върнаха задъхан върху каменната пейка. Жените го изсушиха и тогава се появи един сляп старец. Блакторн не знаеше какво е масаж. Отначало се опита да избегне опипващите пръсти, ала постепенно магията, която излъчваха, го покори и не след дълго вече мъркаше като котка, докато пръстите откриваха възли и отприщваха кръвта или еликсира, скрит под кожата, в мускулите и сухожилията. След това го положиха в постелята, необичайно безсилен, полуспящ, а до него легна някакво момиче. Беше много търпелива с него, а след като се наспа и възвърна донякъде силите си, внимателно я облада, макар че тъй дълго не бе виждал жена.

Не я попита как се казва, а на сутринта, когато напрегнатият и изплашен Мура го измъкна от леглото, тя бе изчезнала.

Блакторн въздъхна. Животът е прекрасен, помисли си той. Но тук, в мазето, Шпилберген отново се заяждаше, Маецукер се държеше за главата и стенеше — не от болка, а от страх, юнгата Кроок беше на ръба на нервна криза, а Ян Ропер попита:

— Какво толкова смешно има, че се усмихваш, лоцмане?

— Върви по дяволите.

— Казвам ти го най-почтително, лоцмане — внимателно се намеси и ван Нек, изразявайки гласно онова, което всички мислеха. — Беше безразсъдно от твоя страна да нападнеш отчето пред онова жълто копеле.

Всички до един изказаха, макар и много предпазливо, съгласието си.

— Ако не го беше направил, едва ли щяхме да сме сега тази мръсна дупка.

Ван Нек се държеше на разстояние от Блакторн.

— Достатъчно е човек да си потопи главата в прахта, като наближи онова благородно копеле, и до един стават меки като памук.

Той изчака отговор, ала Блакторн премълча и само вдигна отново лице към капандурата. Като че ли нищо не бе казано. Безпокойствието им нарасна.

Паулус Шпилберген се повдигна с голямо усилие на лакът и попита:

— За какво става дума, Бакус?