Джеймс Клавел - Шогун

— Икава Джикю е християнин — чу той племенника си да споменава името на най-заклетия му враг, с когото граничеше на запад. Джикю беше роднина и съюзник на Ишидо — Нали този смрадлив свещеник живее при него? Може би тия варвари ще ви дадат ключа за цялата провинция на Икава. Или дори на Ишидо. Или дори на Торанага-сама — добави Оми деликатно.

Ябу се вгледа в лицето му и а опита да прозре в мислите му. После погледът му се прехвърли върху кораба. Сега вече не хранеше никакви съмнения, че е изпратен, от боговете. Да. Но дали беше дар или напаст?

И той се отказа от личните си удоволствия заради сигурността на целия си род.

— Съгласен съм. Но първо пречупете тези пирати! Научете ги на обноски! Особено този.

— Господи, Исусе Христе — промърмори Винк.

— Трябва да се помолим — добави ван Нек — Току-що четохме молитва.

— Най-добре да кажем още една. Господи, ти, дето си на небето, прати ми шише бренди.

Бяха наблъскани в дълбока яма с капак отгоре, а която рибарите складираха изсушената на слънцето риба. Самураите ги бяха подкарали през площада, после надолу но стълбата и сега стояха заключени под земята. Ямата беше пет стъпки дълга и още толкова широка, с пръстен под и стени. Таванът беше от дървени летви, дебело замазани с кал, с една-единствена капандура.

— Слез от краката ми, проклета маймуно!

— Затваряй си устата, лайно с лайно — добродушно отвърна Питерзоон — Ей, Винк, мръдни малко, беззъби пръдльо, какво си се разположил? Господи, как ми се пие студена бира! Хайде, мръдни!

— Не мога, Питерзоон, тук е по-тясно от задника на девица.

— Капитанът е виновен. Разположил се е на целия под. Бутнете го да се събуди — обади се Маецукер.

— А! Какво става? Оставете ме на мира! Какво има? Зле ми е. Не мога да стана. Къде сме?

— Оставете го на мира, болен е. Хайде, Маецукер, ставай, за бога!

Винк сърдито издърпа Маецукер за крака и го подпря грубо на стената. Нямаше достатъчно място всички да легнат или дори да седнат удобно. Капитанът Паулус Шпилберген се бе изтегнал в пълен ръст под капандурата, където въздухът бе най-чист, облегнал глава на смачканото си на топка наметало. Блакторн се бе подпрял в ъгъла, загледан в капака горе. Останалите не го закачаха и тревожно се държаха настрана от него, доколкото бе възможно, защото от опит познаваха това му настроение и дремещата избухливост, която едва се долавяше под спокойното му изражение.

Маецукер изгуби търпение и перна Винк с юмрук в слабините.

— Остави ме на мира или ще те убия, копеле такова! Винк се нахвърли отгоре му, ала Блакторн сграбчи и двамата и фрасна главите им в стената…

— Всички да си затварят устата — тихо нареди той. Така и направиха. — Ще се разделим на три смени. Едните ще спят, другите ще седят, останалите ще стоят прави. Шпилберген ще лежи, докато се почувствува добре. Клозетът е в онзи ъгъл. — Той определи смените и след като се пренаредиха, стана много по-поносимо.

Най-късно до един ден трябва да се измъкнем оттук, иначе съвсем ще се скапем, мислеше Блакторн. Когато спуснат стълбата, за да ни дадат вода и храна. Трябва да е тази нощ или утре вечер. Защо ни затвориха тук? Ние не представляваме никаква опасност. Бихме могли дори да помогнем на този даймио. Дали ще разбере? Това бе единственият начин да му покажа, че свещеникът ни е заклет враг. Дали ще разбере? Отчето разбра обаче.

— Може би господ ще ти прости това светотатство — аз не мога — много тихо изрече отец Себастио. — Не ще намеря покой, докато ти и твоите злини все още съществувате.

По бузите и брадата на Блакторн се стичаха капки пот. Той разсеяно ги избърса, а ушите му бяха нащрек, както ако спеше на кораба или си почиваше след вахта: достатъчно, за да усети опасността, преди да е връхлетяла.

Ще трябва да си пробием път оттук и да превземем кораба. Какво ли прави сега Фелисити? И децата. Я да направя една сметка — Тюдор е вече на седем години, а Лизбет… Минали са една година, единадесет месеца и шест дни от тръгването ни от Амстердам плюс тридесет и седем дни за снабдяването на кораба с провизии, плюс пътя от Чатам до Амстердам и накрая още единадесет дни, след като се роди, преди да потеглим за Чатам. Това е възрастта й — ако всичко е наред. Трябва да е наред. Фелисити сигурно готви, гледа къщата, чисти, бъбри със съседите, докато децата растат — силни и безстрашни като майка си. Как ми се иска отново да съм си у дома, да се разхождаме заедно край брега, из горите и моравите на красивата ни Англия.