Джеймс Клавел - Търговска къща

— Повикайте лекар! — изкрещя Хукс.

— Жива ли е?

— Може и така да се каже.

Жената беше стара, някога бялата й блуза и черни панталони бяха целите в кал и раздрани, дългата й коса беше сплетена в мизерна плитка. Това беше А По.

— Нечия ама — каза Дънрос.

Горнт се беше втренчил невярващо в дупката, където я бяха открили, миниатюрно пространство всред плътен слой от опасно назъбени парчета армиран бетон.

— Как, по дяволите, оцеляват тия хора?

Лицето на Хукс се разтегна в усмивка, откриваща счупените му мръсни, пожълтели от никотин зъби.

— Джос , мистър Горнт. Докато диша човек, винаги има надежда. Джос — после изрева надолу по склона. — Изпратете носилка насам, Чарли! Веднага!

Тя пристигна бързо. Санитарите отнесоха жената. Работата продължи. Ямата ставаше все по-дълбока. След час на 4–5 фута дълбочина се натъкнаха на тонове стоманени греди.

— Ще трябва да заобиколим — каза Хукс. Търпеливо започнаха наново. На няколко стъпки дълбочина им се изпречи нова преграда.

— Не можем ли да си пробием път с някаква машина?

— О, да, тай-пан, но пламне ли една искра, хвръкваме при ангелите. Хайде, момчета. Оттук. Да опитаме оттук.

Войниците се втурнаха да изпълнят нареждането.

Бартлет вече ги чуваше ясно. От време на време, когато горе отместваха дъски и греди или някакви други отломки, върху него се посипваше прах и боклук, а след тях и мокри камъчета. Доколкото можеше да прецени, спасителите му бяха на около десетина ярда от него, но все още ги разделяха 5–6 фута разрушения, струйката светлина обаче правеше чакането по-леко. Той самият беше блокираното всички страни. По едно време си помисли да се върне обратно, по-надолу и още по-надолу, за да се опита да открие друг, по-безопасен път нагоре.

— По-добре изчакайте там, мистър Бартлет! — извика му Хукс. — Сега знаем къде сте!

И той остана на мястото си. Лежеше на някакви дъски, които не бяха съвсем неудобни, целият мокър от дъжда, под стабилен таван от тежки греди. Хоризонтът му бе ограничен. Нагоре имаше друг неравен пласт от натрошено дюшеме. Мястото му стигаше само да лежи или да седи, и то много внимателно. Миризмата на газ беше силна, но все още не го болеше глава и не чувстваше опасност. Можеше да се диша спокойно. Беше уморен, много уморен. Въпреки това се насили да стои буден. Доколкото можеше да прецени, спасителите му щяха да работят до сутринта и през част от деня, докато прокопаят шахта до него. Това въобще не го притесняваше. Те бяха тук. И той установи контакт с тях. Преди час чу и Дънрос:

— Линк? Линк, аз съм Йан!

— Какво, по дяволите, правиш тук? — отговори зарадван Бартлет.

— Търся те. Не се тревожи, не сме далеч.

— Разбира се. Виж, Йан — започна той, преизпълнен с безпокойство, — Орланда, Орланда Рамос, нали я познаваш? Аз чаках…

— Да. Да, видях я точно след като лавината се удари в сградата. Тя е добре. Чака горе на Коутуол. Добре е. Ти как си?

— Не се оплаквам — отговори Бартлет. Олекна му, след като разбра, че Орланда е в безопасност. А когато Дънрос му разказа за своето собствено чудотворно избавление и как Кейси бе станала свидетел на цялата катастрофа, той се ужаси от мисълта, че и останалите са били на косъм от смъртта.

— Божичко! Няколко минути по-рано или по-късно и всички сте щели да бъдете затрупани.

— Джос!

Поговориха малко, после Дънрос се отдръпна, за да продължат спасителните работи.

Като се сети сега за Орланда, Бартлет пак потрепери и за пореден път благодари на Бога, че се е спасила и че Кейси също е невредима.

„Орланда никога нямаше да се оправи в развалините — помисли си той. — Кейси може би, но не и Орланда. Но това не е срамно, в никакъв случай.“

Настани се по-удобно, кожата му настръхваше от мокрите дрехи, но виковете и, шумът от приближаващите се спасители го успокояваха. За да минава по-бързо времето, той се отдаде на мечтите си за двете жени.

„Никога не съм виждал такова тяло като на Орланда, нито пък жена като нея. Сякаш я познавам от години, а не само от няколко дни. Точно така. Тя е вълнуваща, непозната, женствена, непредсказуема. Кейси не е непредсказуема. От нея ще излезе чудесна съпруга, чудесен съдружник, но тя не е толкова женствена. Орланда, разбира се, обича хубавите дрехи, скъпите подаръци и ако това, което говорят за нея, е вярно, парите ще изтичат между пръстите й. Но нали са за това? Бившата ми жена е уредена, децата също. Не трябва ли и аз малко да се позабавлявам? И да се защитя от Билтмъновците на този свят?