Джеймс Клавел - Търговска къща

Нова преграда. Не можеше да се придвижи по-нататък. Отдръпна се с неохота.

— Господин сержант — извика той на непалски — не мога да продължа нататък.

— Сигурен ли си?

— О, да, сахиб, съвсем сигурен!

— Връщай се!

Преди да тръгне обратно, войникът извика надолу в тъмнината:

— Ей, вие долу!

— Чувам ви! — отговори Бартлет.

— Ние сме наблизо! Ще ви измъкнем, сахиб! Не се тревожете!

— Добре!

Войникът тръгна назад по стария си път, като се придвижваше с големи трудности. Посипа го лавина от камъчета. Той не й обърна внимание и продължи да се изкачва.

Дънрос и Горнт се изкатериха по развалините и се присъединиха към струпалите се хора, които, наредени във верига, разчистваха камъни и греди, където могат.

— Добър вечер, тай-пан, мистър Горнт. Засякохме го, но не сме много близо. — Хукс посочи един войник, който държеше фенерчето си постоянно насочено надолу. — Там долу е.

— На каква дълбочина?

— Ако се съди по силата на гласа му, на двайсетина фута.

— Божичко!

— Да, наистина. Здравата е загазил. Вижте! — тежки двойни Т-образни греди блокираха пътя надолу. — Не смеем да използваме резачки, има прекалено много газ.

— Няма ли друг път? Отстрани?

— Търсим. Най-доброто, което можем да направим, е да съберем повече хора и да разчистим каквото можем.

Вниманието на Хукс беше привлечено от обнадеждаващ вик. Всички се втурнаха към възбудените войници. Под купчината разкъсано дюшеме, която те бяха разчистили, имаше неравен проход, който изглежда водеше надолу и се губеше от поглед зад един завой. Някакъв дребен мъж скочи в дупката и изчезна. Другите гледаха и го окуражаваха с викове. Първите шест фута се минаваха лесно, следващите десет — доста по-трудно, после тунелът се изви и зад един завой се натъкна на преграда.

— Ей, там долу, сахиб, виждате ли светлината?

— Да! — гласът на Бартлет беше по-силен. Не беше необходимо да се вика.

— Ще раздвижа фенерчето насам-натам, сахиб. Ако светлината се насочи към вас, кажете ми, моля, посоката — дясно, ляво, нагоре или надолу.

— Добре.

Бартлет съзираше слаба светлина отгоре вдясно от себе си, през лабиринта от най-различни греди и разрушени стаи. Точно над главата му имаше непроходим пласт от дюшеме и греди. Веднъж светлинният лъч се загуби, но после пак се появи.

— Малко по-надясно — извика той, гласът му вече бе леко прегракнал. Светлината се подчини. — Надолу! Спри така! Съвсем леко нагоре — стори му се, че измина цяла вечност, но накрая светлината се насочи право към него. — Точно така!

Войникът задържа фенерчето, подпря го върху купчина чакъл, после отдръпна ръката си.

— Така, сахиб? — извика той.

— Дааа! Точно в целта!

— Връщам се за помощ.

— Добре.

Войникът се оттегли. След десет минути по неговия път се промъкна Хукс. Проследи посоката на светлинния лъч и щателно огледа преградите, които лежаха на пътя му.

— Ама че работа, това ще ни отнеме половин година — промърмори той. След като се овладя, Хукс извади компас и внимателно измери ъгъла.

— Не се тревожи, приятел — извика той надолу. — Ще те измъкнем. Можеш ли да се приближиш към светлината?

— Не. Едва ли.

— Тогава стой на място и си почивай. Ранен ли си?

— Не, но мирише на газ.

— Не се притеснявай, момче, не сме далеч.

Хукс се изкатери нагоре по тунела. На повърхността измери линията на компаса, а после и наклонената повърхност с крачки.

— Той е тук някъде, тай-пан, в радиус от около пет фута, на двайсетина фута дълбочина.

Мястото беше две трети надолу по склона, по-близо до „Синклер роуд“ отколкото до „Коутуол“. Не можеха да открият никакъв страничен път, свляклата се кал и пръст се бе струпала повече вдясно, отколкото вляво.

— Единственото, което можем да направим, е да копаем — заключи Хукс. — Не можем да докараме кран, така че ни чака тежка работа. Ще опитаме първо оттук.

Той посочи към един на пръв поглед перспективен участък на десет фута от тях, близо до дупката, която войниците бяха открили.

— Защо оттам?

— По-безопасно е, тай-пан, в случай че предизвикаме сътресение в развалините. Хайде, момчета, помагайте. Но внимавайте!

И те започнаха да разравят и отнасят всичко, което можеше да се премести. Работата беше тежка. Всичко бе мокро и коварно, развалините бяха нестабилни. Някаква мръсна, невъзможна бъркотия от греди, дъски, дюшеме, талпи, бетон, мазилка, съдове, радиоапарати, телевизори, бюра, дрехи. Попаднаха на някакво тяло и работата за момент спря.