Филипа Грегъри - Шутът на кралицата

След литургията бях повикана в стаята на лейди Мери да я слушам как чете от Библията на латински. Опитвах се да запазя лицето си безизразно, сякаш не разбирах думите, и когато тя ми я подаде да я сложа на поставката й, щом четенето свърши, трябваше да си напомня да не проверявам предните страници за името на печатаря. Помислих си, че не е такова добро издание като онези, които печаташе баща ми.

Тя си легна рано, като тръгна със свещта, чието пламъче потрепваше пред нея, надолу по дългия, потънал в сенки коридор, покрай тъмните, пропускащи вятъра прозорци на къщата, загледана към обвитата в мрак пуста земя отвъд ронещите се стени на замъка. Всички други също си легнаха: нямаше за какво да стоим будни, нищо нямаше да се случи. Не очаквахме посетители, дошли да видят обичаната принцеса, нямаше да има актьори, танцьори или пътуващи амбулантни търговци, привлечени от богатствата на кралския двор. Казах си, че разбирам защо принцесата не е весела. Ако херцогът бе имал за цел да държи лейди Мери на място, където тя рядко ще има посетители, където сърцето и духът й да бъдат сломени със сигурност, където да понася студенина и самота всеки ден, не би могъл да избере по-подходящо място, което да я направи нещастна.

Домакинството в Хънсдън се оказа точно каквото бях очаквала: беше меланхоличен дом, изпълнен с отхвърлени хора, управляван от болнава жена. Лейди Мери страдаше от тежки главоболия, които често настъпваха вечер, помрачавайки лицето й, докато светлината се отдръпваше от небето. Придворните й дами забелязваха намръщеното й изражение, но тя никога не споменаваше болката и никога не свеждаше глава в дървения си стол, нито се облягаше на украсения му с резба гръб, нито се отпускаше на страничните облегалки. Седеше, както я бе учила майка й, с изправен гръб, като кралица, и държеше главата си вдигната, дори когато присвиваше очи срещу мъждивите пламъчета на свещите. Споменах физическата й слабост пред Джейн Дормър, най-близката приятелка и придворна дама на лейди Мери, и тя каза кратко, че болките, на които присъствах сега, не са нищо. Когато било време за месечното кървене на лейди Мери, тя получавала толкова силни спазми, колкото тези при раждане, които нищо не можело да облекчи.

— Какво я мъчи? — попитах.

Джейн сви рамене:

— Никога не е била здраво дете — каза тя. — Винаги е била болнава и деликатна. Но когато майка й беше прокудена и баща й я отхвърли, тя страдаше, сякаш я беше отровил. Не можеше да спре да повръща и да изхвърля храната си, не можеше да стане от леглото, и трябваше да пълзи по пода. Имаше хора, които казваха, че наистина е отровена, от вещицата Болейн. Принцесата беше почти на смъртно легло, а не й позволяваха да види майка си. Кралицата не можеше да дойде при нея, от страх, че никога няма да й позволят да се върне в собствения си двор. Онази жена Болейн и кралят унищожиха и двете: майката и дъщерята. Кралица Катерина издържа, колкото можеше, но болестта и силната мъка я убиха. Лейди Мери също щеше да умре — тя страда толкова много: но оцеля. Накараха я да се отрече от вярата си, накараха я да отхвърли брака на майка си. Оттогава я измъчват тези болки.

— Не могат ли лекарите…?

— Много години дори не й позволяваха да бъде прегледана от лекар — каза гневно Джейн. — Можеше да умре от липса на грижи — и то неведнъж, а на няколко пъти. Вещицата Болейн желаеше смъртта й и съм готова да се закълна, че неведнъж е пращала отрова. Лейди Мери е водила тежък, почти пленнически живот, постоянно й се налагаше да преглъща скръбта и гнева, почти като светица.

Сутрините бяха най-доброто време за лейди Мери. След като присъстваше на литургията и закусеше, тя обичаше да се разхожда, и често избираше мен да я придружавам. Един топъл ден в края на юни тя ми нареди да вървя редом с нея и да й казвам имената на цветята и да описвам времето на испански. Трябваше да пристъпвам с къси крачки, за да не вървя пред нея, защото тя често спираше с ръка на кръста, а цветът се отдръпваше от лицето й.

— Не сте ли добре тази сутрин, милейди? — попитах.

— Просто съм уморена — каза тя. — Нощес не спах.

Усмихна се на загрижеността върху лицето ми:

— О, не е нищо по-лошо от онова, което е било винаги. Би трябвало да се науча да бъда по-спокойна. Но да не знам… и да трябва да чакам… и да знам, че той е в ръцете на съветници, които са си поставили за цел…

— Брат ви ли? — попитах, когато тя замлъкна.

— Мисля за него всеки ден, от деня, в който се роди! — избухна разпалено тя. — Такова мъничко момченце, а от него се очакваше толкова много. Толкова бързо усвояваше знанията и — не знам — изпълнен с толкова студенина в сърцето, там, където би трябвало да има топлота. Клетото момче, клетото момче без майка! Всички ние, и тримата захвърлени, и тримата без жива майка, и тримата в неведение какво ще последва.