Колийн Маккълоу: Любимци на съдбата

Помпей се засмя.

— Говориш като приятеля ми Цицерон.

— Марк Тулий Цицерон! Адвокатът-чудо?

— Същия. Ненавиждаше войната. Просто не му стискаше да бъде войник, нещо, което баща ми така и не можа да приеме. Но иначе си беше свястно момче, обичаше да се занимава с неща, които аз ненавиждам. Затова знаехме как да угодим на баща ми. — Помпей въздъхна. — След като превзехме Аскул Пицент, Цицерон настоя да се прехвърли при Сула в Кампания. Липсваше ми!

За петнайсет дни Помпей успя да събере обещаните три легиона от доброволци — ветерани в укрепения лагер на седем-осем километра от Ауксим, на брега на малка рекичка, вливаща се в Езис. Санитарните условия вътре в лагера бяха идеални, Помпей държеше хигиената да се спазва. Навремето Помпей Страбон се беше оказал жертва на провинциалния си произход, знаеше само един начин как да се оправя с нужниците, помийните ями и боклука: щом вонята станеше непоносима, просто преместваше лагера. Затова и умря от коремен тиф пред Колинската порта под стените на Рим, а жителите на Квиринал и Виминал, чиято питейна вода беше заразена от неговите войници, бяха разкарвали трупа му из улиците на града.

Варон с възхищение следеше как от ден на ден армията на младия му приятел нараства. Не можеше да изрази почудата си от военния гений на Помпей, от разбиранията му по армейска организация и логистика. Нито една подробност, колкото и незначителна да изглеждаше, не беше пропусната; не само това, ами всяка нова заповед, независимо колко бе трудна, беше изпълнявана с бързина, която говореше за забележителна ефективност. „Имам честта да съм неразделна част от един истински феномен — повтаряше си Варон. — Той наистина ще промени света, в който живеем, ще промени начина, по който виждаме с очите си света. У Помпей няма и следа от страх, самоувереността му не познава що е колебание.“

„И все пак — разсъждаваше Варон — и други са се държали по подобен начин, преди да се разрази истинската буря. Как ли ще изглеждат нещата, когато начинанието започне, когато се наобиколи не само с поддръжници, но и с неприятели, когато се сблъска — не, не става дума за Карбон или Серторий, — когато се сблъска със Сула? Ето тогава ще е истинското изпитание! Дали ще воюват заедно или един срещу друг, отношенията между стария и младия бик ще решат бъдещето на младия. Дали ще се огъне? Може ли да се огъне? Какво ли крие бъдещето за един толкова млад и самонадеян човек? Има ли на света сила или личност, способни да го пречупят?“

Очевидно Помпей не смяташе, че такава сила или личност съществуват. Не се увличаше от мистиката, но бе съумял да изгради около себе си духовна обстановка, в която най-добрите черти на характера му можеха да се проявят. Така например Помпей смяташе, че някои качества — непобедимост, неуязвимост, непреклонност — са му дадени от боговете, че той самият не е сторил нищо, за да ги придобие. При условие, че те се усещаха и край него, очевидно не зависеше от него, дали ще ги владее или не, те просто съществуваха. Божията воля действаше чрез него, божията закрила го обграждаше постоянно като в облак. От ранно детство Помпей бе живял с мечти за величие; мислено беше разигравал десетки хиляди сражения, беше се возил в колесницата на стотици триумфи, беше се чувствал като самия Юпитер, слязъл на земята, за да види как Рим се прекланя в краката му — на него, най-великия човек на земята.

Но това, което правеше мечтателя Помпей различен от останалите, беше способността му да общува с действителността — беше способен да вижда света, в който живееше, с изключителна и безпристрастна точност, никога не изпускаше от вниманието си възможности и дори слаби вероятности, обмисляше фактите около себе си — големи като планини и дребни като капки роса, — все едно ги връзваше като кучета с ума си. Така величавите мечти се превръщаха в наковалнята, върху която той изковаваше формата на своите напълно реални дни и нощи, за да ги сглоби в общата, колосална постройка на забележителния си живот.

Така Помпей лично разпредели хората си по центурии, центуриите — по кохорти, кохортите — по легиони; прекара цялата си армия като през сито, за да се увери, че всяка вещ, всяко оръжие са в добро състояние; прегледа и добитъка, отстрани най-възрастните животни за клане, провери здравината на осите и колелата на каруците. Всичко около Помпей трябваше да е съвършено, да не би да му попречи на самия него да бъде съвършен.

Дванайсет дни, след като той се зае със събирането на войска, дойде вест от Брундизий. Сула бил потеглил на север по Апиевия път, посрещан като спасител във всеки град, село или селска колиба. Но преди да напусне пристанището, добави пратеникът, Сула бил поискал от цялата си армия да му се закълне във вярност. Ако онези в Рим се бяха съмнявали в решимостта му да се отърве от бъдещо съдебно преследване, самият факт, че армията му се бе заклела да го поддържа при всякакви обстоятелства — дори срещу управляващите — беше доказателство за неизбежността на войната.