Колийн Маккълоу: Любимци на съдбата

Никой не поздрави маската на Луций Корнелий Цина, както беше поздравявал Марий преди броени дни. Но Рим и този път плака. А мъката на града и този път остави враговете на Цезар безпомощни.

Майка му се беше състарила с няколко години. Сърцето й беше сломено. Това постави сина й в още по-трудно положение — дори при толкова мъка Аврелия продължаваше да избягва прегръдките му.

„Дали съм толкова студен и коравосърдечен, защото тя е студена и коравосърдечна? Но тя е такава само с мен! О, защо се държи така с мен? Погледнете само как тъгува за Цинила. И как тъгуваше навремето за ужасния Сула… Ако аз бях жена, утехата ми щеше да бъде родната ми дъщеря. Но аз съм римски благородник, а един римски благородник трябва да гледа на децата си като на нещо странично и маловажно. Колко пъти съм видял баща си през целия си живот? И за какво съм разговарял с него?“

— Майко — каза Цезар, — давам ти малката Юлия. Нека бъде твоя. Тя е почти толкова голяма, колкото беше Цинила, когато дойде при нас. С времето тя на свой ред ще изпълни света около теб с живот. Няма да се опитвам да я отделям от теб.

— Отгледах детето от деня, в който се роди — отговори Аврелия, — така че знам.

Старият Строфант влезе в стаята, погледна с насълзени очи майката и сина и отново излезе.

— Трябва да пиша на вуйчо Публий в Смирна — каза Аврелия. — Още един човек, който надживя всички свои близки. Бедният старец.

— Да, майко, пиши му.

— Не мога да те разбера, Цезаре. Ти си като дете, което плаче от мъка, че е изяло целия сладкиш, все едно е очаквало да бъде вечен.

— Кое те кара да правиш подобно сравнение?

— Ами това, което сам каза на погребението на Юлия. Че е трябвало да бъда и майка, и баща за теб. Че заради това не съм могла да те обградя с ласките, които ти е дарявала Юлия. Когато те чух да го казваш, изпитах такова облекчение… Най-сетне си го разбрал. А сега си все така кисел и раздразнителен както винаги. Трябва да приемеш съдбата си, сине. За мен ти струваш повече от живота, повече от малката Юлия, повече от Цинила, повече от когото и да било. Ти значиш за мен повече, отколкото значеше баща ти. И много повече, отколкото би могъл да означава Сула… дори да му се бях отдала. Ако между двама ни не може да цари мир, не можем ли поне да сключим примирие?

Цезар уморено се усмихна.

— Защо не?

— Ще се оправиш, щом напуснеш Рим, Цезаре.

— Това и Цинила го каза.

— Беше права. Нищо няма да прогони мъката от душата ти, но морският вятър поне ще издуха всички глупави мисли от главата ти. И ще започнеш пак да разсъждаваш.

„Няма как иначе — мислеше си Цезар, докато яздеше по пътя от Рим до Остия, където го чакаше корабът. — Това е истината. Душата ми може да умира, но духът ми е безсмъртен. Има толкова неща, които да свърша, толкова хора, с които да се запозная, толкова земи, които да обиколя… А и напоследък не съм се виждал с Лукул. Ще оцелея.“