Колийн Маккълоу: Любимци на съдбата

Отговор, от който на Варон едва не му се зави свят.

— Повтарям ти, Велики, време е да пораснеш! Току-що се връщам от Ариминум, където Карбон чака с осем легиона и огромна конница — а това е само началото! Само в Кампания дебнат още шестнайсет легиона! За тези три години Цина и Карбон събраха голяма войска — на територията на Италия и Италийска Галия стоят мобилизирани сто и петдесет хиляди души! Как смята Сула да се справи с такъв противник?

— Сула ще ги унищожи — отвърна невъзмутимо Помпей. — Освен това аз ще му заведа три легиона ветерани, служили под командването на баща ми. Войниците на Карбон са предимно новобранци.

— Наистина ли смяташ да набираш армия?

— Наистина.

— Велики, ти си само на двайсет и две! Как си представяш, че войниците на баща ти ще те последват?

— Защо да не ме последват?

— Първо, не ти достигат осем години, за да влезеш в Сената. Още двайсет години трябва да чакаш, за да станеш консул. Дори хората на баща ти да се съгласят да воюват за теб, ти нямаш законно право да искаш това от тях. Ти си частно лице, а никой не може да събира армия на частни начала.

— В продължение на три години Рим се управлява незаконно — възрази му Помпей. — Цина беше избиран четири пъти за консул, Карбон — два, Марк Гратидиан беше два пъти градски претор, почти половината сенатори бяха обявени извън закона, Апий Клавдий беше осъден на изгнание при условие, че се ползваше с империум, Фимбрия се разхожда на воля из Мала Азия и сключва някакви си свои сделки с цар Митридат — всичко се обърна на шега, не мислиш ли?

Варон продължаваше да играе ролята на всезнаещото муле — не му беше трудно при условие, че по произход беше сабин, а из сабинските села мулетата са най-често срещаният добитък.

— Въпросът трябва да бъде разрешен по конституционен път.

Тук вече другият мъж прихна да се смее.

— О, Вароне, колкото и да ти се възхищавам, трябва да ти кажа, че не разсъждаваш реалистично! Ако въпросът можеше да се разреши по конституционен път, за какво служат тези сто и петдесет хиляди войници?

Варон размаха ръка.

— Добре, добре, както кажеш! Идвам с теб.

Помпей грейна от щастие, хвана го за раменете и го поведе към стаите за гости.

— Прекрасно, прекрасно! Ще можеш да напишеш историята на ранните ми военни кампании — ти си по-добър стилист от приятеля си Сизена. А аз съм най-важната историческа фигура на нашето време, затова заслужавам да имам свой хронист.

Варон сякаш се съгласи с него.

— Все някога трябва да се окажеш важна историческа фигура. Иначе защо ще ти викаме Велики? Хубав прякор си си измислил, няма що — изсумтя подигравателно. — „Велики“? Баща ти беше скромен човек, наричахме го просто Кривогледия.

Помпей не обърна внимание на закачката, защото вече даваше първите заповеди на слугата и оръжейника си.

Най-накрая сред златото и стенописите на атрия останаха само Помпей и Антистия. Той се приближи до нея.

— Глупаво малко коте, ще настинеш — смъмри я и нежно я целуна. — Хайде в леглото, сладурчето ми.

— Искаш ли да ти помогна за багажа? — попита тя.

— Хората ми ще го сторят вместо теб, но ти можеш да гледаш.

Този път мрачният коридор беше осветен от тежкия свещник в ръката на един от робите; Антистия вървеше до Помпей и го придружи до помещението, където той пазеше доспехите и оръжието си. На стените висяха десет различни ризници — някои от злато и сребро, други от обикновена кожа, обшита с железни пластини, бяха наредени шлемове и мечове, няколко кожени поли и различни подплънки.

— Сега ще застанеш ето тук и няма да мърдаш — каза Помпей на жена си, вдигна я на ръце и я настани на някакъв сандък.

Оттам нататък Антистия беше напълно забравена. Помпей и робите му провериха една по една всяка вещ в стаята: имаше ли полза от нея, щеше ли да послужи за нещо? Накрая, след като прерови останалите сандъци, той безцеремонно премести жена си на съседния, за да провери какво се е крие под нея, и започна да прехвърля на прислугата предмет след предмет. През цялото време говореше сам на себе си и от радостта в гласа му Антистия разбираше, че няма да му липсва никак по време на войната. Нито тя, нито домът му, нито спокойният живот на мирен гражданин… Разбира се, винаги бе знаела, че Помпей гледа на себе си най-вече като на войник, че се отнася с презрение към повечето увлечения на своите връстници — риториката, правото, администрацията, политиката с нейните голословия и заговори. Колко пъти го беше слушала да казва, че ще отиде до консулския пост с помощта на копието си, а не на красиви слова и безсмислени фрази… Сега му се даваше възможност да докаже на дело това, за което само беше говорил: той, войникът, син на войник, отиваше на война.