Роалд Дал - Вещиците

По средата на тренировката на Мери внезапно чух гласове пред вратата на балната зала. Звуците станаха по-силни. Заля ме вълна от бърборене, извиращо от множество гърла. Разпознах гласа на ужасния управител на хотела, господин Стрингър.

„Помощ“, помислих си.

Слава богу, че седях зад огромния параван.

Спотаих се зад него и надникнах през пролуката между две от сгъваемите части на паравана. Виждах залата надлъж и нашир, без никой да ме забелязва.

— Е, дами, сигурен съм, че тук ще се чувствате добре — казваше господин Стрингър. След това той влезе тържествено през двукрилата врата, облечен с черния си фрак и подканящ с разперени ръце голяма група жени да влязат навътре. — Ако имате нужда от нещо, не се колебайте да ме повикате — продължи той. — Ще ви сервираме чай на Слънчевата тераса след края на събранието. — При тези думи господин Стрингър се поклони и се изниза от залата, а множеството жени от Кралското дружество за борба с жестокостта към децата започнаха да влизат.

Те носеха хубави дрехи и всички бяха с шапки.

След като управителят си тръгна, вече не се притеснявах толкова. Какво по-хубаво от това, да си затворен в стая, пълна с прекрасни дами? Ако ме заговореха, можех дори да им предложа да изнесат лекция против жестокостта към децата в моето училище. Това определено щеше да ни е от полза.

Жените влизаха и бърбореха неуморно. Започнаха да обикалят и да си избират места и се чуваха всякакви реплики от рода на: „Мили, скъпа, седни до мен“ и „О, привет, Беатрис! Не сме се виждали от миналото събрание! Роклята ти е прекрасна!“.

Реших да стоя зад паравана и да оставя дамите да започнат със срещата си, а аз да продължа с тренировките, но ги погледах още малко, докато се настаняваха. Колко ли бяха на брой? Стори ми се, че са около двеста. Задните редове се напълниха първи. Сякаш всички искаха да седнат възможно най-далеч от подиума.

В средата на последния ред седеше жена с малка зелена шапчица на главата, която непрекъснато се чешеше по врата. Не преставаше да се дращи. Не можех да откъсна очи от начина, по който пръстите й чешеха косата в основата на врата. Ако знаеше, че някой я гледа отзад, съм сигурен, че щеше да се засрами. Зачудих се дали няма пърхот.

Изведнъж забелязах, че жената до нея също се чеше!

Както и нейната съседка!

И жената до съседката!

Всички се чешеха. Дращеха като обезумели косата в основата на вратовете си.

Да не би да имаха бълхи в косите си?

По-скоро имаха въшки.

На един мой съученик на име Аштън му намериха въшки миналия срок и медицинската сестра го накара да си натопи цялата глава в терпентин. Това наистина умори гнидите, но едва не умори и Аштън. Половината кожа на скалпа му се обели.

Не можех да откъсна очи от чешещите се жени. Винаги е забавно да хванеш някого да върши нещо непристойно, докато си мисли, че никой не го гледа. Да си бърка в носа, например, или да си чеше дупето. Чесането на косата е почти също толкова грозно, особено ако продължава дълго време.

Реших, че сигурно имат въшки.

И тогава се случи нещо удивително. Видях как една от жените пъха пръсти под косата си, косата й — цялата коса — се повдигна нагоре наведнъж, а дланта й се плъзна под нея и продължи да чеше!

Жената носеше перука! Носеше и ръкавици!

Огледах набързо и останалата част от публиката, която вече беше заела местата си. Всички до една носеха ръкавици!

Кръвта ми се смрази. Разтреперих се целият. Огледах се трескаво за някоя задна врата, през която да избягам. Но врата нямаше.

Дали да изскоча иззад паравана и да се стрелна към двукрилата врата?

Тя беше вече затворена и видях, че пред нея е застанала жена. Тя се бе навела напред и омотаваше метална верига около дръжките.

Казах си да стоя мирно. Никой още не те е видял. Нямат никакво основание да дойдат и да надникнат зад паравана. Но само при едно погрешно мръдване, едно покашляне, кихане или подсмъркване, при най-малкия звук и щеше да ме погне не една вещица, а двеста!

В този миг мисля, че припаднах. Ситуацията ми дойде твърде много. Но ми се струва, че съм бил в безсъзнание не повече от няколко секунди и когато се свестих, лежах на килима, слава богу, все още зад паравана. В залата бе настъпила пълна тишина.

Надигнах се замаян на колене и отново надзърнах през пролуката в паравана.

Всички жени, всъщност всички вещици, седяха неподвижно на столовете си и се взираха втренчено в някого, който внезапно се появи на подиума. Това беше друга жена.