Петър Бобев - Отмъщението на мъртвия инка

Тогава видяха скорпионите. И то не ония познати скорпиончета, не по-големи от кутретата им, а — други, невиждани, огромни, два пъти, три пъти по-големи. И то не един скорпион, не два, а цели пълчища, хилядни легиони, които изпълзяваха от тъмните ъгли и бавно, дебнешком настъпваха, обграждаха тези, които бяха нарушили покоя им. Въздухът се изпълваше с някаква кисела смрад, задавящ дъх — може би от непроветрения през вековете въздух, от някакви гниещи трупове, от тора на гнездящите високо над главите им птици гуахара и прилепи, от изцедената отрова през жилата на скорпионите. Хората усещаха, че дробовете им не могат да усвоят поетия въздух, че се задушават.

Тогава Лемолемо, облян в пот и задъхан, прошепна:

— Никой, който е видял съкровищата на Атауалпа, няма да излезе жив оттук!

Алваро да Иса, уплашен, измъчен, с пулс, който блъскаше в челото му, вдигна пистолета, готов вече да натисне спусъка. Да даде отдушник на ниските страсти, които бяха впили нокти в душата му.

Ала Жоао го превари. Отклони цевта му.

— Ти луд ли си? Та нали само той знае пътя. Кой ще ни изведе после?

И Алваро против волята си прибра пистолета, докато индианецът не спираше да се заканва:

— Ще умрете! Ще умрете!

Скорпионите продължаваха да прииждат, сякаш извираха от мрака, обсаждаха ги в плътен шумолящ пръстен, който нарастваше всяка минута. Нарастваше, настъпваше не множество прости членестоноги, а цяло наводнение от злост и отрова. Хората неволно се отдръпнаха, забравиха златото, богатството. Назад, още по-назад! Изведнъж камъкът, върху който бе стъпил Лемолемо, се разклати и нещастният индианец пропадна с вик на ужас надолу. Чу се плисък на вода. И толкова!

— Лемолемо! — извика подире му Жоао.

И нищо! Никакъв отговор!

— Ами сега? — изпъшка кабокло. — Как ще се измъкнем оттук, Алваро?

Скорпионите се бяха престрашили съвсем, лазеха по обущата им, пробягваха по панталоните им. Още ги разучаваха. Не забиваха смъртоносните си жила.

Жоао не можеше да издържи до тоя миг, когато тия жила щяха да се впият в тялото му. Той видя вляво друга вода. И плосък камък сред нея. Празен, без скорпиони. Нямаше време да размисля. Жоао действаше. Повече по инстинкт. Също и сега. Скочи, без да размисля. Закрепи се върху камъка. И с радост откри, че скорпионите наистина не могат да го достигнат. Отдъхна си. Поне засега се намираше в безопасност. Можеше по-спокойно да размисли — как да се измъква. Ала и тоя път не му остана време за това. Алваро беше по-голям страхливец от него. И по-голям негодник. Той постъпи така не само по инстинкт, но и с разум, с умисъл. Подхвърли се над водата и като докосна с крака камъка, блъсна с ръце метиса във водата. После зае неговото място. Не погледна какво стана с него. Защото не можа да откъсне поглед от злокобното гъмжило, което се размърда по брега тревожно, разочаровано, изгубило неочаквано жертвите си. Загледа ги като хипнотизиран, вцепенен от ужас.

А Жоао, понесен от течението, размаха ръце. Докосна каменната стена, опита да се покатери по нея. Не успя. Изхлузи се и пак цопна във водата. Ала не се отказа. Черната бездна под него му вдъхваше ужас. Подхвана се отново. И отново. Все напразно.

Най-сетне упоритостта му надделя. Той успя да докопа някаква по-здрава издадина. Залови се за нея. С последно усилие се измъкна върху скалата. В ръката му продължаваха да мъждукат измокрените светулки. Дори и мъртви, известно време те светят. Смяташе, че се е отървал от скорпионите. Но не! Не беше. Намериха го и тук. Нападнаха го отново — бавно, уверено и настойчиво. Той отстъпи крачка назад, втора, трета. Повече нямаше къде. Стената препречваше пътя му. А не можеше и напред. Там дебнеха противните, смъртоносни гадини. Всъщност какво търсеха те? Скорпионите жилят само когато бъдат настъпени, когато бъдат заплашени. Каква беше тази нападателност, тая необяснима стръв за убийство?

Нямаше време да дири причината, да си изяснява — всеки миг някое закривено нокътче можеше да се впие в кожата му, да впръска отровата си. От един скорпион, колкото и едър да беше, Жоао нямаше да умре. Но от няколко, от цял легион…

Трябваше да се спасява, поне да направи опит за спасение. Отдръпна се още по-назад, понечи да се покатери по отвесната стена. Но къде всъщност? Беше попаднал пак в задънен тунел. Главата му се удари о ниския свод. Ала не се отказа. Кракът му, както диреше по-висока опора, случайно натисна нещо, което не го удържа, поддаде се под тежестта му, хлътна навътре. И нещастникът се изхлузи надолу. Не падна върху освирепялото гъмжило, защото в същото време дъното на пещерата се поклати и бавно се отмести встрани. През зиналия отвор плисна блясъкът на тропическия ден. Заслепени от светлината, скорпионите се отдръпнаха назад като лъскава черна вълна.