Петър Бобев - Гладиаторът

— Сестри в бога! — извика тя. — Дионис отново възкръсна!

— Наистина възкръсна! — отвърна едногласото множество.

Тя продължи:

— Отново сме тук да славим вечния живот, сплотени от копнежа да достигнем бога. Запомнете, всеки може да се приравни с него, ако го поеме в себе си. Приобщете се с бога! Последвайте ме! Дионис ще ни прати своето въплъщение. Приемете саможертвата на бога! Това са думите на Дионис: „Яжте — това е моето тяло! Пийте — това е моята кръв!“

Шумът избухна неудържимо. Запищяха кавалите, задумкаха тъпаните, зареваха като бикове скритите жени, менадите размахаха настървено тирсите, люшнаха се в диво, неестествено и неправдоподобно хоро.

Саине изкрещя:

— Славим Диониса и утвърждаваме вечните му обреди! Дионисе, бъди благословен!

После с олюляваща се стъпка поведе възторженото полуголо множество направо през гората.

— След мен, благословени от бога! Към Извора на Евридика! Там ни очаква новото въплъщение на Дионис.

Освирепялата тълпа се юрна подире й като отприщен яз от кръвожадност и сляп фанатизъм. Мокапор неволно си отдъхна.

Още по тъмно Спартак дойде при извора, тръпнещ от нетърпение. И не си даваше сметка за какво повече: заради Химилконовия ли амулет или заради самата Саине, заради любимата, която сега като главна жрица бе станала за него още по-недостъпна.

Зората бързо се разгоря. Отначало на изток, иззад нащърбения зъбер на Орбел, подобен на драконов гръб, замъждука бледо сияние, както се мержелеят в тъмна нощ гнилите пънове. Звездите, доскоро едри и блестящи, и толкова нагъсто, сякаш се докосваха, постепенно се проредиха, взеха да гаснат — отначало най-мътните, после една подир друга и по-ярките. Кръгозорът запламтя, ще речеш в гората зад рида бе избухнал пожар, който бързо се разгаряше, надигаше се и а-ха всеки миг можеше да превали билото и да се прехвърли отсам.

Светнал като стопена смола, изворът клокочеше звънливо в краката му. На тихата му песен пригласяха неспирният шепот на боровите клонки и чириканията на сънените птички.

Спартак се заслуша омаян. Никаква човешка музика — ни песен, ни кавал, ни магадида, можеха да се сравнят с песента на изворната нимфа Евридика. Такава беше и песента на хилядите водни нимфи из неизбродените тракийски дебри, които в будното въображение на елините се бяха превъплътили в прекрасните музи — вдъхновителките на поетите и певците.

Внезапно рязък звук прекъсна омаята на звънливата зора. Чу се шум от настъпена съчка. После — тропот на кон. Пъргав като рис, Спартак се метна в шубрака с изваден меч. Зачака. Скоро на полянката излезе воин. На кон. Тракиец. Едър и силен.

С въздишка на облекчение Спартак излезе насреща му.

— Що дириш тук, Дизатралис? — запита той.

Новодошлият се усмихваше виновно-глуповато.

— Ти, както виждам, си пак пиян! — сряза го Спартак.

Онзи поклати глава.

— Дизатралис никога не се напива. Дизатралис само се ободрява с виното.

Спартак махна с ръка.

— Защо си тук?

— Защото… Защото… Много хора те обичат, но много те мразят… Може да ти потрябва гръб, в който да се опреш.

Спартак не можеше да бъде залъган с хубави думи.

— Ако бъда принуден да търся гръб, в който да се опра, то държа тоя гръб да бъде трезвен, та да му се доверя.

Нов шум прекъсна разговора им. С извадени махайри двамата зачакаха кой ще се появи.

И скоро видяха една бяла фигура, която се мъкнеше с тих стон по пътеката.

— Спартак! — промълви Тарула, като се срина изнемощял в краката му. — Удариха ме по главата.

— А папирусът?

— Няма го!

Спартак реши изведнъж:

— Дизатралис! — рече той. — Отведи го при ктистите! И се прибери в Ямфорина!

— А ти?

— Ще ида до светилището. Да видя, да разбера. Тревожи ме това покушение. И кражбата на папируса.

— Имаше ли нещо важно в писмото? — запита гузно Тарула.

Спартак не отговори. Имало ли е нещо важно? Та какво по-важно от тайната на Химилкон? Но махна с ръка. Защо да го тревожи?

Дизатралис все не си тръгваше.

— А менадите?

— Ще се пазя.

— Не може ли да отложиш?

— Само сега! После ще бъде късно.

И тръгна решително нагоре. Вървя дълго. Подало се над планинския зъбер, слънцето огря боровите върхари. Лъчите му заиграха по разкошния килим от мъх, който бе облазил камъни и дънери, заискриха в хилядите росни капки.

Тогава дочу далечен вой. Но не. Не беше и вой. Никоя вълча глутница, никоя кучешка хайка не може да вие така. Нито дори хиляди хиени вкупом. То беше нещо по-зловещо, по-заплашително от връхлитащ ураган. Неволно косата му настръхна. Тежко̀ томува, който попадне пред очите на побеснелите поклоннички на Дионис!