Ерик Найт - Ласи

Ласи не се тревожеше от преследването на Хайнс. Тя тичаше по пътя си спокойно, без бързане. Слезе надолу по алеята за автомобили и прекоси моравата. За миг сърцето на Хайнс заби в радостна надежда. Може би, каза си той, може би кучето ще се прибере в кучкарника.

Но клетката, където Ласи беше прекарала толкова часове вързана с тежка верига, не беше дом за нея. Тя я мразеше, а в този момент изобщо не мислеше за нея. Надеждата на Хайнс много скоро угасна, защото я видя да завива към главната порта.

Сърцето на пазача отново заби по-силно: портата беше винаги затворена, а дебелите каменни стени, които обграждаха принадлежащия към къщата парк, бяха заплашително високи. Може би щеше да успее да сгащи кучето в някой ъгъл.

Присила и дядо й бяха яздили по пътя, който водеше от рибарското село към имението, и вече наближаваха желязната порта.

— Аз ще отворя, дядо — рече момичето.

Тя се плъзна гъвкаво от седлото, без да се вслушва в ръмжащите протести на херцога. Знаеше, че може да скочи много по-бързо от него, да отвори и отново да се метне на седлото. Защото въпреки всичките си възражения дядо й си оставаше един старец и възсядането на коня, колкото и добродушен да беше той, означаваше за него тежка задача, съпроводена от ругатни, пъшкане и стонове. Момичето стисна здраво юздите с едната си ръка, издърпа резето и налегна с цялата си тежест върху кованата порта, за да я накара да се отвори.

В този момент се чу шум. Присила вдигна поглед и видя как Хайнс тича като безумен към портата. А пред него тичаше прекрасното коли.

— Затворете портата, госпожице Присила! — изкрещя задъхано пазачът. — Затворете портата! Кучето се освободи от въжето. Не го пускайте навън! Затворете портата!

Присила се огледа наоколо. Голямата порта пред нея зееше отворена. Трябваше само да я затвори и Ласи щеше да остане пленница в парка.

Тя хвърли бърз поглед към дядо си. Той още не беше забелязал царящото наоколо вълнение. Крясъкът на Хайнс не бе стигнал до глухите му уши.

Присила направи опит да затвори тежката порта. Потегли я с всичка сила и зад гърба й се разнесоха учудените укори на херцога.

Ала само след миг момичето забрави целия свят. Пред духовния й взор застана едно селско момче, малко по-голямо от нея, застанало пред телената мрежа на кучкарника, което казваше на своето куче: „Остани завинаги тук и вече не се интересувай от нас. Никога, никога не се връщай вкъщи“.

И докато момчето казваше това, тя знаеше, че цялото му същество крещеше точно обратното.

Когато тази картина изникна в паметта й, Присила спря и отново се вслуша в думите на момчето, сякаш те бяха току-що произнесени. Портата си остана отворена. Дядо й се ядоса още повече, защото разбра, че става нещо, което е недостъпно за старите му сетива. Хайнс продължаваше да крещи:

— Затворете портата, госпожице Присила! Затворете я, бързо!

Присила постоя още малко в нерешителност, после изведнъж се разбърза и блъсна с все сила тежката порта, за да я отвори докрай. Някаква сянка се стрелна покрай коленете й и когато се обърна, за да погледне надолу по пътя, момичето видя как кучето препуска на юг в равномерен тръс, сякаш знаеше, че му предстои дълъг, дълъг път. Присила вдигна ръка и прошепна с обич:

— Добър път, Ласи, добър път и много щастие!

Херцогът седеше като закован на седлото и наблюдаваше втренчено внучката си, без да удостои колито дори с поглед.

— Човек никога не знае какво го чака! — процеди през зъби той. — Какво доживях да видя на стари години!

Докато Ласи тичаше надолу по прашния път, започна да се смрачава. Тя тръгна по-бавно, движенията й издаваха нерешителност. По някое време спря и се обърна в посоката, от която беше дошла. Вдигна глава, обзета от смущение. Инстинктът за време я тласкаше напред. Кучето не е човек и не знае какво е това карта или разстояние. Ласи знаеше само, че по това време отдавна трябваше да е посрещнала момчето и двамата да са на път към къщи — а там я чакаше храна.

Беше време за хранене. Това го казваше дългогодишният навик. Ако беше в кучкарника, сега щяха да й донесат чиния с ухаещо месо и царевица. Но в кучкарника я чакаше и веригата, която я правеше пленница.

Ласи не можеше да реши. Скоро в нея се събуди и друго усещане. Това беше поривът да се прибере вкъщи — един от най-силните импулси, които движат животните. А „в къщи“ не беше кучкарникът, от който бе избягала. „В къщи“ беше малката стая, където лежеше на килимчето пред камината, където беше топло и ръцете и гласовете на човешките същества бяха топли и гальовни. Трябваше да потърси именно това място.