Ерик Найт - Ласи

Херцогът се надигна на седлото и се опита да й даде пример, но тромавият му, силен жребец продължи да се клатушка мирно напред. Ако всичко ставаше според желанието на херцога, той щеше да продължава да язди най-буйните коне, въпреки напредналата си възраст, но цялото му семейство се беше обединило срещу него и, макар и неохотно, той трябваше да се задоволява с кроткия жребец, който и днес го носеше на гърба си. Присила знаеше и това, но кимна и му се усмихна, сякаш тромавият му кон току-що й беше демонстрирал великолепен галоп.

— О, да, дядо, разбирам какво искаш да кажеш — извика тя.

Херцогът се изпъчи гордо. Защото — и това беше истината — той се чувстваше щастлив. Твърде малко бяха нещата, които му доставяха такова дълбоко удовлетворение като компанията на внучка му, и той не можеше да си пожелае нищо по-добро от тази всекидневна разходка на коне през шотландското му имение.

— Виждала ли си някога такова време? Великолепно, нали? Прекрасно! — Той произнесе това с гордото изражение на собственик, сякаш единствено той, херцог Рюдлинг, беше отговорен за ароматния въздух и меката топлина на слънцето.

— Няма нищо по-хубаво от това да бъдеш през цялото лято тук — обяви доволно той. — Цялото лято. А през есента ще се върнем в Йоркшир. И там ще ни бъде много добре, ще видиш.

— Но тази есен заминавам за Швейцария, забрави ли, дядо? Ще бъда много далече, ще уча и ще живея в пансион.

— В Швейцария!

Херцогът изкрещя думата толкова разярено, че понито на Присила се уплаши и отскочи настрана.

— Но, дядо, нали трябва да ходя на училище!

— Глупости! — изгърмя херцогът. — Да изпращат момичетата на училище в чужбина и да ги карат да бърборят на чужди езици като маймуни! Никога не съм могъл да си обясня защо съществуват такива глупави неща като чуждите езици — и защо хората със здрав разум се стараят да ги овладеят и да говорят на тях. Я ме погледни. Английският ми е достатъчен. Никога през живота си не съм казал и една дума на чужд език и както виждаш, справям се отлично и без това. Не е ли вярно?

— Но, дядо, нима желаеш да си остана необразована?

— Необразована! Имаш си достатъчно образование. Цялата тази модерна глупост няма нищо общо с образованието — тази мода да се обучават момичетата на чужди, безполезни езици. Как ще бърбориш на някакъв си език, който е разбираем само за чужденците! Модерни глупости, така ги наричам аз! По мое време възпитанието беше много по-правилно.

— Какво ще рече „правилно“, дядо?

— Момичетата се учеха да управляват домакинството, ето това значи правилно. В моята младост възпитаваха момичетата да изпълняват задълженията си — а основното им задължение беше да се справят с домакинството. Днес обаче тъпчат в главите им само глупости. Пфу — това модерно поколение! Толкова е безсрамно. Възразява на родителите си, няма уважение към старостта, това е то. Ти също ми възразяваш — да знаеш, че от днес нататък ти го забранявам най-строго! Няма да търпя нахалство. Защото ти също си нахална, нали?

— Да, дядо.

— Да? Как така да? И имаш нахалството да ми го казваш в лицето?

— Трябваше, дядо. Ти току-що ми забрани да ти възразявам. Ако бях казала не, това щеше да бъде възражение, нали?

— Хмм…

Херцогът засука триумфално дългия си бял мустак, сякаш беше спечелил важна битка. Погледна внучката си, чиято коса с цвят на лен беше нападала от дръзката жокейска шапчица и се беше разсипала като водопад по крехките рамене, закашля се, подсмръкна и отново засука мустака си. Накрая се усмихна и кимна.

— Ти си едно нахално хлапе — рече той. — Но смятам, че от теб ще излезе нещо. На твоята възраст бях същият. Ти си мое копие и това е чистата истина. Метнала си се на мен — единствената в семейството, която се е метнала на мен. Затова казвам, че от теб ще излезе нещо.

Копитата на конете изтрополяха по павирания двор, а когато едно момче притича да поеме конете и да ги отведе в обора, херцогът се изпъчи недоволно.

— Не, не! Остави юздите! — изкрещя той. — Мразя да държат коня ми, когато слизам от седлото. Мога да се справя и без чужда помощ.

Присила разхлаби колана на седлото и отведе понито си в обора.

Това го накара да изреве с най-любезния си тон:

— Ето така трябва! Момиче, което не знае как се оседлават и хранят коне, просто не бива да язди. Ако сам не знаеш как става, никога не можеш да обясниш на другите как да го правят.

Все още в най-добро настроение, старият мъж и внучката му се запътиха към къщата. Минаха покрай оборите, а когато стигнаха до една ниска каменна постройка, Присила спря. Пред тази постройка бяха площадките за разходка на кучетата Във всяко заградено място кучето скачаше и започваше да лае яростно, когато ги виждаше да минават — само в клетката, определена за красивото трицветно коли, остана тихо. Това куче нито скочи, нито излая, а си остана неподвижно, устремило поглед на юг, загледано в далечината.