Гектор Мало - Изпитанията на малката Пиерета

Пиерета не можа да удържи напиращите сълзи.

— Много е тъжно, но може би ще е по-добре за теб, като останеш сираче. Такава е Божията воля, трябва да се преклоним пред нея. Ти скоро ще останеш сама. Утре мен може би няма да ме има.

Тя замълча, за да преодолее вълнението си, после продължи:

— В джоба ми има един лист — брачното ми свидетелство. Написано е моето име и това на баща ти. Ето и твоето кръщелно свидетелство. Пази тези документи, те ще ти бъдат необходими. За всеки случай научи съдържанието им наизуст — ако ги загубиш, ще можеш да поискаш копие. Нали няма да забравиш?

— Ще запомня всичко, мамичко.

— Дъще моя, ти оставаш съвсем сама, но не падай духом. Когато умра, веднага отпътувай за Марокур с влак, а ако не ти стигнат парите — иди пешком. Но не оставай в Париж. Обещай ми, че ще изпълниш всичко, което ти казвам.

— Обещавам, мамо!

Силите изоставиха болната. Тя лежеше мълчалива и неподвижна и почти не дишаше.

— Мамо! Мамо! — извика Пиерета уплашена. Гласът на детето върна съзнанието на болната.

— Сега — продума тя тихо — трябва да ти кажа… трябва да направиш… Ах, боже мой, забравих какво… — шепнеше едва чуто майката. — Да, да, ще отидеш в Марокур. Нищо не искай, каквото заслужиш, това ще получиш. Ако бъдеш добра, ще те обикнат… Невъзможно е да не те обикнат. Тогава ще настъпи краят на твоите изпитания.

Тя сключи ръце и устреми пламналия си поглед към небето.

— Аз те виждам щастлива и умирам спокойна с тази вяра. Помни майка си и баща си и постъпвай така, както сме те напътствали. Ние ще живеем в твоето сърце.

Болната замлъкна. Лежеше неподвижно, с поглед, устремен в безкрая. Дишането й ставаше все по-трудно. Пиерета, като видя, че майка й не идва на себе си, излезе на двора и заплака безнадеждно. После реши да не оставя майка си сама и със сподавени ридания се върна при нея.

Болната повече не дойде в съзнание. Тя издъхна през нощта…

Свещеникът прочете заупокойна молитва и си отиде. Пиерета продължаваше да стои наведена над гроба й.

Маркизата се приближи до нея и я хвана за ръка.

— Да вървим! — каза тя, като почти насила я откъсна от гроба.

Пиерета вървеше, без да разбира какво става около нея и накъде я водят. Мислите й бяха заети само от покойната й майка.

Те спряха в една уединена алея. Тук бяха всички обитатели на хана. Маркизата, която я подкрепяше, хазяинът, Карп и лавкаджийката. Маркизата носеше боне с траурни ленти, хазяинът също беше с официална шапка, дори Карп вместо кожената си престилка носеше дълъг почти до петите сюртук, а лавкаджийката беше в бяло ленено палто и сукнена жилетка. Парижани се отнасят с голямо уважение към мъртвите.

— Трябва да поговорим с теб — започна хазяинът, който смяташе, че трябва да заговори пръв като най-важен член на това общество. — Искам да кажа, че можеш да живееш в хана безплатно, докогато поискаш.

— Искаш ли да пееш с мен? — предложи Маркизата. — Ще печелиш достатъчно, за да се издържаш. Това е хубав занаят.

— Ако обичаш бонбони, сигурно скоро ще дойдеш при мен. Моят занаят също не е лош, ще ми помагаш при продаването.

Карп не каза нищо, но усмивката му говореше, че Пиерета винаги може да разчита на чаша бульон.

Добротата и вниманието на обитателите на хана трогнаха Пиерета и смекчиха малко жестоката й скръб.

— Колко сте добри — промълви тя развълнувана.

— Предлагаме ти това, което е по силите ни — каза хазяинът.

— Не можем да те оставим на улицата… — рече Маркизата.

— Благодаря на всички ви, но не мога да остана в Париж. Трябва да отида при моите роднини.

— Имаш роднини? — учуди се хазяинът. — Къде живеят?

— В Амиен.

— А пари имаш ли?

— Нямам достатъчно за влак, но мога да отида дотам пеша.

— А знаеш ли пътя?

— Имам карта. Само не зная как да изляза от Париж.

Тогава всички, надпреварвайки се един през друг, започнаха да й обясняват.

— Ако искаш да се заблудиш, слушай тях — прекъсна потока от думи хазяинът. — Чуй какво ще те посъветвам, вземи трамвая и отиди в Шапел-норд, а оттам започва най-прекият път за Амиен. Ще ти струва само шест су. Кога мислиш да тръгваш?

— Мама настояваше да тръгна веднага.

— Каквото е пожелала майка ти, това направи — каза Маркизата. — Ела да те целуна на прощаване, ти си добро момиче.

Мъжете й стиснаха ръка.

Но Пиерета се колебаеше. Сърце не й даваше да остави гроба на майка си. Маркизата усети борбата, която ставаше в душата й, и каза: