Хенрик Сенкевич - Стас и Нели

А след малко добави:

— Но Абдулахи е още по-жесток от Махди.

— Затова вече започнаха бунтове и кланета — отвърна капитанът — и цялата сграда, издигната от Махди, трябва рано иди късно да рухне.

— А какво ще Настъпи след това?

— Англия — каза капитанът1.

——

1 Господството на Абдулахи обаче продължи още десет години. Последният удар на дервишите нанесе лорд Киченър, който в голяма кръвопролитна битка унищожи почти до крак противника, а след това заповяда да сравнят със земята гроба на Махди. — Б.а

По-нататък по пътя Стас разказваше за пътуването до Фашода, за смъртта на Динах, за заминаването от Фашода към безлюдните местности и търсенето на Смаин. Когато стигна до случката с убиването на лъва, а след това на Гебхър, Хамис и двамата бедуини, капитанът го прекъсна с две думи: „Ол райт!“; след това отново му стисна десницата и двамата с Клари слушаха по-нататък с повишено внимание — за опитомяването на Кинг, за настаняването им в „Краков“, за намирането на Линде и за хвърчилата, които децата пускали от планината Карамойо. Докторът, който с всеки изминат ден се привързваше все по-силно към малката Нели, толкова много се вълнуваше от всичко онова, що я беше заплашвало, че от време на време трябваше да се подкрепя с няколко глътки бренди, а когато Стас разказа как за малко Нели не бе станала жертва на свирепия вобо, той грабна момичето на ръце и дълго не искаше да го пусне, сякаш се страхуваше да не би някакъв нов хищник да заплаши живота му.

А какво са си мислели за Стас той и капитанът, свидетелствуват двете телеграми, които изпратиха две седмици след пристигането в полите на Килиманджаро чрез специален пратеник до заместника на капитана в Момбаса с нареждане той да ги препрати на родителите. Първата, написана предпазливо от страх да не причини твърде силно вълнение и изпратена в Порт Саид, съдържаше следните думи: „Благодарение на момчето има благоприятни вести за децата. Пристигайте в Момбаса.“

Втората, вече напълно ясна, на адрес: „Аден“, гласеше: „Децата са с нас — здрави — момчето герой!“

На прохладните възвишения в полите на Килиманджаро останаха петнайсет дни по настояване на доктор Клари заради здравето на Нели, пък и на Стас. С цялата си душа децата се възхищаваха от тази висока до небесата планина, на която се срещат всички климати на земята. Нейните два върха Кибо и Кимавензе денем, биваха предимно скрити в гъсти мъгли. Но когато през ясните вечери мъглите изведнъж се разпръскваха и когато вечните снегове на Кимавензе пламваха с розов блясък от вечерните зари, докато целият свят вече тънеше в мрак, планината изглеждаше като светещ божи олтар.

За Стас отминаха дните на грижи, тревоги и мъки. Предстоеше им още месец път до Момбаса и трябваше да минат през приказния, но нездравословен лес Тавета, ала колко по-лесно беше сега да се пътува с многобройния, богато запасен

——

1 „Ол райт!“ (англ.) — много добре. — Б. рр.

с всичко керван и по познатите вече маршрути, отколкото да блуждаят, както преди, през непознати джунгли, само с Кали и Меа. Всъщност сега за пътуването отговаряше капитан Глен. Стас си почиваше и ходеше на лов. Като намери сред инструментите на кервана някакво длето и чук,издълба през свободното си време в прохладните часове върху грамадна найсова скала надпис: „Още Полша…“1, тъй като желаеше да остане някаква следа от пребиваването им по тези места. Англичаните се чудеха, когато им преведе надписа, че на момчето не му е дошло на ум да увековечи върху африканската скала своето име. Но то предпочиташе да издълбае това, що бе издълбало.

Не престана обаче да се грижи за Нели и събуждаше у нея такова безгранично доверие, че когато веднъж доктор Кларк попита, няма ли да се плаши от бурите в Червено море, момичето вдигна към него своите чудни, спокойни очи и отвърна само: „Стас ще се спрази“. Капитан Глен твърдеше, че по-вярно свидетелство за това, какво представлява Стас за малката, и по-голяма похвала за него никой не би могъл да изрече.

Въпреки че първата телеграма, изпратена на господин Тарковски в Порт Саид, беше съчинена много внимателно. тя направи такова потресаващо впечатление, че радостта едва не уби бащата на Нели. Но и господин Тарковски, макар да беше изключително кален човек, в първия миг след получаването на телеграмата, коленичи за молитва и се замоли на бога вестта да не се окаже измама, болезнена илюзия, родена от жалостта, тъгата и болката. Та нали толкова се бяха блъскали и двамата да разберат поне живи ли са децата. Господин Раулисън изпращаше в Судан цели кервани, господин Тарковски, преоблечен като арабин, с най-голям риск за живота си стигна чак до Хартум — и всичко отиде напразно. Хората, които можеха да съобщят някаква новина, бяха умрели от шарка, от глад, или бяха загинали по време на непрекъснатите кланета — и децата потънаха като камък във воДа! Накрая двамата бащи загубиха всякаква надежда и живееха само със спомените, дълбоко убедени, че вече нищо не ги очаква в живота и че едва смъртта ще ги свърже с най-скъпите им същества, които представляваха за тях всичко на земята.