Хенрик Сенкевич - Стас и Нели

Все пак търсеха старателно и през следващите дни. Патрулите, които Глен изпращаше вдясно и вляво, най-после съобщиха, че по-нататък започва напълно безводна пустиня, та ако случайно открият в някоя земна пукнатина вода, добре ще е да спрат, за да се запасят за по-нататъшния път.

Пукнатината беше скоро цял процеп, дълбок над десетина метра и сравнително много тесен. На дъното му имаше топъл извор, който сякаш кипеше, защото водата беше наситена с въгледвуокис. Ала след изстудяването се оказа, че водата е добра и безвредна. Изворът беше толкова силен, че триста души от кервана не можеха да го изчерпят. Дори колкото повече черпеха, толкова по-силно извираше водата и по-високо изпълваше процепа.

— Може би след време — каза доктор Клари, — тук ще има някаква курортна местност, но сега тази вода е недостъпна за животните поради стръмните стени на процепа.

— Децата могат ли да попаднат на такъв извор? — попита капитанът.

— Не зная. Възможно е в техните местности да се намират повече. Ако ли не, те неминуемо ще загинат.

Настъпи нощта. Запалиха слаб огън и не правиха бома, защото нямаше от какво. След вечеря докторът и капитанът седнаха на сгъваемите столове, запалиха лулите си и започнаха разговор за това, което най-много им тежеше на сърцата.

— Никаква следа! — обади се Клари.

— Идваше ми на ум — отвърна Глен — да изпратя до брега на океана десетина наши хора с телеграма, че има вест за децата. Но съм доволен, че не сторих това, защото хората сигурно щяха да загинат по пътя, пък и да бяха стигнали дори, защо да се градят напразни надежди …

— И да се подновява болката…

Докторът сне от главата си бялата каска и изтри запотеното си чело.

— Слушай — рече той. — А ако се върнем при онова езеро, накараме хората да насекат дърва и да разпалват нощем огромен огън? Може би децата ще забележат…

— Ако са наблизо, и така ще ги намерим, но ако са далеко, вълнообразната земна повърхност ще закрие огъня. Това плато само изглежда равно, а в действителност цялото е на гърбици, вълнообразно като океан. Освен това, връщайки се, ще загубим последните възможности да открием поне следите им.

— Говори открито: нямаш никаква надежда, нали?

— Драги мой, ние сме възрастни, силни и опитни мъже, а помисли си какво ще стане с нас, ако останем тук само двамата,дори с оръжие, но без запаси и без хора…

— Така е! Уви… така е! Представям си двете деца как вървят в такава нощ през пустинята.

— Глад, жажда, диви зверове…

— И все пак момчето пише, че са вървели така с месеци.

— Ето защо тук има нещо, което надхвърля моето въображение …

Дълго време в тишината се чуваше само тихото пращене на тютюна в лулите. Докторът се загледа в бледите глъбини на нощта, след това се обади с притихнал глас:

— Късно е вече, но сънят бяга от мен … И като си помисли човек, че ако са живи сега, скитат някъде на лунната светлина, сред тези сухи калуни… сами… такива деца! Помниш ли, Глен, ангелското лице на малката?

— Помня и не мога да го забравя.

— Ах! Бих дал да ми отсекат ръката, ако …

И не довърши, защото капитан Глен скочи като ужилен.

— Ракета в далечината! — извика той. — Ракета! — Ракета! — повтори докторът.

— Някакъв керван има пред нас.

— Който може би е намерил децата.

— Възможно е. Да побързаме към него!

— Напред!

Заповедите на капитана се разнесоха за едни миг в целия лагер. Занзибарците скочиха на крака. След малко запалиха факли. В отговор на далечния сигнал Глен заповяда да пуснат една след друга няколко ракети, след това да дават чести залпове с карабините. За по-малко от четвърт час целият лагер вече беше на път.

От далечината отвърнаха с гърмежи. Вече нямаше никакво съмнение, че някакъв европейски керван по неизвестни причини ги зове на помощ.

Капитанът и докторът тичаха в надпревара, разтърсени от безпокойство и от надежда. Ще намерят ли децата или няма да ги намерят? Докторът си мислеше, че ако не ги намерят, сигурно по-нататък могат да търсят само труповете им сред тези ужасни калунови храсталаци.

След около половин час една от изпъкналостите на повърхността, за която говореха преди това, закри изгледа пред двамата приятели. Но те бяха толкова близо, че ясно чуваха тропота на конете. Още няколко минути и на гребена на възвишението се появи ездач, който държеше отпреде си голям, белезникав предмет.

— Факлите горе! — заповяда Глен.

В същия миг ездачът спря коня в кръга на светлината.