Хенрик Сенкевич - Стас и Нели

— Вода! Вода!

— Децата! — извика доктор Клари.

— Вода! — повтори Стас.

И почти хвърли Нели в ръцете на капитана, а сам скочи от седлото.

Но веднага се олюля и падна като мъртъв на земята.

Радостта в лагера на капитан Глен и доктор Клари нямаше граници, но любопитството на двамата англичани бе подложено на тежко изпитание, защото ако преди не им се побираше в ума мисълта, че децата са могли сами да изминат огромните джунгли и пустини, които делят тези страни от Нил и Фашода, сега вече съвсем не разбираха по какъв начин този „малък поляк“, както наричаха Стас, не само е извършил това, но се бе появил пред тях като вожд на цял керван, въоръжен с европейско оръжие, със слон, който носеше паланкин, с коне, палатки и със значителни запаси от храна. При тази гледка капитанът разпери ръце и повтаряше често: „Клари, много нещо съм видял, но такова момче не съм видял!“ А-добродушният доктор повтаряше с не по-малко изумление: „И измъкнал малката от робство — и я спасил!“ — след което тичаше в палатките да види как се чувствуват децата и спят ли добре.

А децата, напили се с вода, нахранени, преоблечени и оставени да спят, спяха като мъртви през целия следващ ден, хората от техния керван — също. Капитан Глен правеше опит да разпитва Кали за приключенията около пътуването и за подвига на Стас, но младият негър, като отвори едното си око, отвърна само: „Велики господар всичко може!“ и отново заспа. В края на краищата трябваше да отложат въпросите и обясненията за следващите дни.

В това време двамата приятели се съветваха за обратния път до Момбаса. И без това бяха стигнали по-далеч и проучили много повече местности, отколкото им беше възложено, затова решиха да се върнат незабавно. Наистина онова неизвестно на географията езеро много привличаше капитана, но съображенията за здравето на децата и желанието да ги предаде колкото може по-бързо на загрижените им родители надделяха. Докторът обаче предупреждаваше, че те трябва да си починат на хладните възвишения на планината Кения или на Килиманджаро. Едва оттам решиха да изпратят вест на бащите им и да ги поканят, да дойдат в Момбаса.

Обратното пътуване започна на третия ден, след необходимата почивка и баните в топлите извори. Този ден беше също така и ден на раздяла с Кали. Стас убеди малката, че да го водят повече със себе си до океана или чак до Египет, би било егоистично от тяхна страна. Каза й, че в Египет, а дори и в Англия, Кали няма да представлява нищо друго освен слуга, а като поеме властта над своя народ, като крал, ще разшири и утвърди християнството, ще смекчи дивите нрави сред Вахима и ще ги направи не само цивилизовани, но и добри хора, Горе-долу същото повтори и на Кали.

Ала при раздялата се проляха много сълзи, от които не се срамуваше и Стас, защото той и Нели бяха преживели с Кали толкова трудни и добри мигове, и двамата не само се научиха да ценят доброто му сърце, но и искрено го обикнаха.

Младият негър дълго лежа пред своя „бвана кубва“ и „добрия Мзиму“. На два пъти се връща, за да ги погледа още малко, но най-сетне моментът на раздялата настъпи и двата кервана тръгнаха в две различни посоки.

Едва през време на пътуването започнаха разказите за приключенията на малките пътешественици. Склонният някога към хвалби Стас сега въобще не се хвалеше.

Просто твърде много беше извършил, твърде много преминал, много се бе развил, за да не разбира, че думите не бива да надминават делата. Всъщност, самите дела бяха достатъчни, макар и да ги разказваше най-скромно. Всеки ден през време на горещите „бели часове“ и вечер на биваците пред очите на капитан Глен и доктор Клари преминаваха като картини преживелиците и случките, през които бяха минали децата. Те виждаха отвличането от МедннетелФаюм и страшния път с камилите през пустинята, и Хартум, и Омдурман — подобни на пъкъл на земята, и враждебния Махди. Когато Стас разказа как бе отговорил на Махди, когато той го придумвал да смени вярата си, двамата приятели станаха и всеки поотделно стисна крепко десницата на Стас, а след това капитанът рече:

— Махди вече не е жив!

— Махди не е жив? — повтори изненадан Стас.

— Да — обади се докторът. — Задушил се от собствената си тлъстина, или казано по-иначе, умрял от сърце, а след него пое властта Абдулахи.

Настъпи дълго мълчание.

— Ха — каза. Стас, — той не е допускал, когато ни изпращаше на явна гибел за Фашода, че смъртта ще настигне по-напред него,. .