Ектор Мало - Без дом

Днес Варс е град с дванадесет хиляди жители, който има пред себе си голямо промишлено бъдеще и заедно с Але и Бесеж е надеждата на Южна Франция.

Благосъстоянието на Варс е и ще бъде в това, което се намира под земята, а не в това, което е над нея. И наистина на повърхността гледката е тъжна и пуста — варовити плата и ланди, с други думи — безплодие. Никакви дървета, само тук-таме кестени, черници и няколко хилави маслини! Никаква плодородна земя — навсякъде само сиви или бели камънаци! Само там, където почвата е малко по-дълбока и може да проникне влага в нея, никне буйна растителност, която се откроява ярко сред голите скали.

На тая пустош се дължат страхотни наводнения, защото, когато вали, водата тече по голите склонове като по настлана улица, ручеите, които са обикновено пресъхнали, влачат поройни води, реките в миг прииждат. За пет минути водата в речните корита се покачва с три, четири, пет метра, че дори и повече.

Варс е разположен на бреговете на една от тия реки, наречена Дивон, а в самата нея се вливат във вътрешността на града два малки бързея — Трюйер и Сент Андеол. Не е никак хубав град, нито е чист, нито пък правилно построен. От сутрин до вечер вагони, натоварени с желязна руда или каменни въглища, сноват по релси из улиците на града и сеят непрестанно червен и черен прах. В дъждовни дни той образува рядка кал, дълбока като блатна тиня, а в слънчеви и ветровити дни из улиците се извиват и се издигат над града ослепителни вихрушки. От горе до долу къщите са черни — черни като калта и праха, който се дига от улицата чак до покривите им, като дима от големите и малки пещи, който от покривите им слиза чак до улицата. Всичко е черно — земята, небето, дори водите, които влачи Дивон. Ала хората, които се движат по улиците, са още по-черни от това, което ги заобикаля от черните коне, от черните каруци, от черните листа на дърветата. Сякаш облак сажди се е спуснал един ден над града или наводнение от земно масло го е заляло до върха на покривите. Улиците не са били прокарани за каруци, нито пък за минувачи, а за железници и минни вагони — навсякъде по земята се простират релси и обръщателни плочи. А дигнеш ли глава — висящи мостове, ремъци, трансмисионни оси, които се въртят с оглушително бръмчене. Грамадните сгради, край които минаваш, се тресат из основи, а надникнеш ли през вратите или прозорците, ще видиш купчини чугун, които се движат като грамадни болиди, механични чукове, които пръскат наоколо си рояци искри, а навсякъде и непрестанно се издигат и падат равномерно бутала на нарий машини. Няма паметници, няма градини, няма статуи но площадите. Всичко си прилича, всичко е построено в един и същ кубически стил — черквите, съдебната вадата, училищата са кубове с повече или по-малко прозорци, според нуждите.

Когато стигнахме в околностите на Варс, беше два или три часът следобед и ярко слънце блестеше на ведрото небе. Но с приближаването ни към града се смрачаваше. Между небето и земята висеше гъст облак дим, който се влачеше тежко, разкъсван от високите комини. Повече от час ние слушахме могъщо хъркане, прилично на морски рев, придружено от глухи удари — ревяха вентилаторите, глухо удряха парните чукове и млатовете.

Знаех, че чичото на Алекси е миньор във Варс и че работи в рудника Трюйер. Като влязохме във Варс, попитах къде се намира рудникът Трюйер и ме изпратиха на левия бряг на Дивон, в малка долчинка, сред която се намира сухото корито на ручея, който е дал името си на рудника.

Докато градът е непривлекателен, долчинката има съвсем печален изглед. Около нея стърчат голи канари без дървета, без трева, с дълги ивици сиви камъни, прорязани само тук-таме с жилки червена пръст. Влезеш ли в долчинката, ще видиш само сградите за използуване на рудника — заслони, конюшни, складове, канцеларии, и комините на парните машини, а наоколо се издигат купища въглища и камъни.

Когато наближавахме постройките, една млада жена със зареян поглед, с разпуснати коси, която мъкнеше за ръка малко дете, ни посрещна и ме спря.

— Ще ми покажете ли някой прохладен път? — запита ме тя.

Погледнах я смаян.

— Път с дървета, със сянка, край него малък ручей, който да ромоли по камъните, а в листата да чуруликат птици.

И започна да си свирка весело.

— Не знаете ли такъв път? — продължи тя, като видя, че не й отговарям, но сякаш без да забележи учудването ми. — Жалко. Тогава е още далече. Надясно ли е, или е наляво? Кажи ми, момче. Търся и не мога да го намеря.