Ектор Мало - Без дом

— Да.

И ми засвири един кадрил на цигулката. Случайно и аз го знаех. Спасени бяхме.

Изкараха една двуколка изпод сайванта, подпряха я на собствените й стойки и ни накараха да се качим на нея. Аз и Матиа не бяхме свирили никога заедно, но все пак се справихме доста добре с нашия кадрил. Наистина свирехме на слушатели, които за щастие нямаха остър слух, пък и не бяха придирчиви.

— Някой от вас не знае ли да свири на корнет? — попита едрият червендалест момък.

— Да, аз свиря — обади се Матиа, — но нямам.

— Ще ви потърся. Цигулката е хубаво нещо, но е блудкава.

— И на корнет ли свириш? — запитах Матиа, като продължавах да говоря на италиански.

— И на тромпет, и на флейта, на всичко, на което може да се свири.

Истинско съкровище беше този Матиа.

Скоро донесоха корнета и ние пак почнахме да свирим кадрили, полки, валсове, особено кадрили.

Свирехме така до мръкнало — танцьорите не ни оставиха да си поемем дъх. Това не беше много уморително за мене, но Матиа, който свиреше по-тежката част и беше изтощен от своето пътуване и лишенията, капна съвсем. Виждах го от време на време да пребледнява, сякаш щеше да му прилошее, но той продължаваше да свири и духаше с всички сили в мундщука. За щастие не само аз, но и младоженката забеляза, че е пребледнял.

— Стига — каза тя, — момчето не може повече. А сега бръкнете в кесиите си за музикантите.

— Ако обичате — казах аз, като скочих от двуколката, — нашият касиер ще събере парите.

Хвърлих шапката си на Капи и той я захапа. Ръкопляскаха много на изяществото, с което се покланяше, когато му даваха пари. Но най-доброто за нас беше, че му даваха много. Наблюдавах го и виждах как в шапката падат сребърни монети. Младоженецът пусна последната, и то — пет франка. Какво щастие! Но това не беше всичко. Поканиха ни да вечеряме в кухнята и ни пуснаха да преспим в една плевня. На следния ден, когато напуснахме тоя гостоприемен дом, имахме цяло състояние от двадесет и осем франка.

— Това е твоя заслуга, драги Матиа — казах аз на другаря си, — сам не бих могъл да съставя оркестър.

И тогава споменът за думите, които ми каза татко Акен, когато почнах да предавам уроци на Лиза, изникна в паметта ми и ми доказа, че стореното добро винаги се възнаграждава.

— Не направих много голяма глупост, че те прибрах в трупата си.

С двадесет и осем франка в джоба си ние бяхме истински богаташи и когато стигнахме в Корбей, можах смело да направя някои покупки, които смятах необходими: първо купих от един търговец на железа корнет за три франка. За тия пари той не беше нито нов, нито хубав, но в края на краищата, като го почистим и го пазим грижливо, щеше да ни върши работа; после червени панделки за чорапите ни и накрая — стара войнишка раница за Матиа, тъй като не е толкова уморително да носиш постоянно лека раница на гърба си, колкото да се натовариш от време на време с някоя тежка — ще си разделим поравно вещите и ще ни бъде по-леко.

Когато напуснахме Корбей, ние бяхме действително в добро положение. Като платихме всички покупки, имахме тридесет франка в кесията, защото представленията ни бяха доходни. Програмата ни беше нагласена така, че можехме да оставаме по няколко дена на едно и също място, без да се повтаряме особено много. И после, толкова добре се разбирахме с Матиа, че си живеехме вече задружно като двама братя.

— Знаеш ли — смееше се понякога той, — директор на трупа като тебе, който не пердаши, е славна работа.

— Значи си доволен, а?

— Дали съм доволен? За пръв път през живота си, откакто напуснах своя роден край, не съжалявам за болницата.

Тези успехи ми вдъхнаха честолюбиви намерения.

Като напуснахме Корбей, се отправихме към Монтаржи, за да се отбия по пътя при мама Барберен.

Да отида при мама Барберен, за да я целуна, значеше да изпълня своя дълг на признателност към нея. Но това значеше да й се отплатя много на дребно и на безценица. Ако й занесях нещо? Сега, когато бях богат, й дължах някакъв подарък. Какво да й подаря?

Не мислих дълго. Имаше подарък, който можеше да я ощастливи не само засега, а за цял живот — една крава, която да замести бедната Червенушка.

Каква радост за мама Барберен, ако успея да й подаря една крава! Каква радост и за мене!

Преди да стигнем в Шаванон, ще купя една крава. Матиа ще я хване за повода и ще я вкара в двора на мама Барберен. Разбира се, Барберен няма да бъде там. „Госпожо Барберен — ще каже Матиа, — водя ви една крава. — Крава ли? Сбъркали сте, момчето ми (и ще въздъхне). — Но, госпожо, нали вие сте госпожа Барберен от Шаванон? — Е, да! — Кралският син (както във вълшебните приказки) ми поръча да закарам тая крава на госпожа Барберен, той ви я подарява. — Какъв кралски син?“ — Тогава аз ще изляза и ще се хвърля в прегръдките на мама Барберен и след като се нацелуваме хубаво, ще си направим палачинки и бухти и ще ги изядем ние тримата без Барберен, който се върна на Заговезни, разля тигана и сложи нашето масло в кромидената си чорба. Хубави мечти! Но за да ги осъществя, трябваше да имам възможност да купя крава. Колко ли струваше една крава? Нямах никаква представа. Навярно скъпо, много скъпо, но колко?