Ектор Мало - Без дом

Угасихме лампата. Всички бяхме пили много вода. Никой вече не бълнуваше. И дълги часове, а може би дни стояхме неподвижни — само ударите на кирките, с които дълбаеха прохода, и шумът от кофите в шахтите поддържаха живота ни. Неусетно тия шумове ставаха все по-силни и по-силни. Водата спадаше и се приближаваха към нас. Но щяха ли да дойдат навреме? Ако работата на нашите спасители напредваше ползотворно всеки миг, и нашата слабост — телесна и душевна — всеки миг ставаше по-голяма и по-мъчителна. Моите другари не бяха яли от деня на наводнението. А още по-страшно беше, че дишахме само въздух, който не се подновяваше и от ден на ден ставаше все по-нечист и по-тежък за дишане. За щастие със спадането на водата бе спаднало и атмосферното налягане, защото, ако беше останало, каквото беше в самото начало, бездруго щяхме да се задушим. Тъй че, каквото и да се каже, ако бяхме спасени, спасени бяхме само благодарение на бързината, с която е било организирано и проведено нашето спасяване.

Шумът на кирките и кофите беше съвсем равномерен, като движението на часовниково махало, и всяко прекъсване поради сменяването на въглекопачите ни караше да изживяваме трескави вълнения. Дали щяха да ни изоставят, или пък бяха срещнали непреодолими пречки? През едно от тия прекъсвания се чу страхотен шум, някакво хъркане, някакво мощно дихание.

— Вода нахлува в рудника — извика Карори.

— Не е вода — заяви учителят.

— Какво е?

— Не зная, но не е вода.

Учителят ни беше дал вече многобройни доказателства за своята проницателност и за безпогрешния си усет, но му вярваха само ако подкрепеше думите си с ясни доводи. Като призна, че не знае причината на този шум (както узнахме по-късно, той се дължал на някакъв вентилатор със зъбна предавка, пуснат, за да изпрати въздух на работниците), с безумен ужас се върнахме към мисълта за наводнение.

— Запали лампата!

— Излишно е.

— Запали, запали!

Трябваше да се подчини, защото всички изказаха това желание. Светлината на лампата ни показа, че водата не се беше покачила, а по-скоро спадаше.

— Виждате ли? — каза учителят.

— Ще се покачи и тоя път вече ще умрем.

— Тогава по-добре да умрем веднага, не мога повече.

— Дай лампата, учителю, искам да напиша една бележка на жената и на децата.

— Пиши и за мене.

— И за мене.

Лампата, за да пише на жена си и на децата си, преди да умре, беше поискал Бергуну. Имаше в джоба си лист хартия и парче молив. Приготви се да пише.

— Ето какво искам да пиша:

„Ние, Гаспар, Пажес, учителят, Карори и Реми, затворени в забоя, скоро ще умрем.“

„Аз, Бергуну, моля бога да закриля жена ми и сирачетата и ги благославям.“

— Ти, Гаспар?

„Гаспар оставя, каквото има, на своя племенник Алекси.“

„Пажес оставя жена си и децата си на благоволението на господа бога, на преснетата Дева и на дружеството.“

— Ти, учителю?

— Аз нямам никого — каза тъжно учителят. — Никой няма да ме оплаква.

— Ти, Карори?

— Аз — викна Карори — поръчвам да продадат кестените ми, преди да ги опекат.

— Няма да хабим книгата за такива глупости.

— Това не е глупост.

— Няма ли да поздравиш някого? Майка си?

— Майка ми ще ме наследи.

— А ти, Реми?

„Реми оставя Капи и арфата си на Матиа. Той целува Алекси и го моли да отиде при Лиза, да я целуне и да й върне изсушената роза, която се намира в палтото му.“

— Всички ще се подпишем.

— Аз ще сложа кръстче — каза Пажес.

— Сега — каза Бергуну, след като всички се подписахме — искам да ме оставите да си умра спокойно, без да ми говорите. Сбогом, другари.

И като слезе от своята площадка, дойде при нас, целуна ни и тримата, качи се пак горе, целуна Пажес и Карори, после струпа купчина пепел, сложи главата си на нея, просна се цял и не помръдна вече. Вълненията около писмото и това отчаяние на Бергуну никак не ни насърчиха.

А ударите от кирките бяха станали по-ясни и навярно към нас се бяха приближили толкова много, че може би скоро щяха да ни стигнат.

Това ни обясни учителят, за да ни поободри.

— Ако бяхме толкова близко, колкото ти мислиш.

Щяхме да чуем гласовете им, а не ги чуваме, както и те не чуват нас самите.

— Може да са само на няколко метра и да не чуват гласовете ни. Това зависи от масива, който пробиват.

— Или от разстоянието.

Но водата продължаваше да спада и скоро имахме доказателство, че не достига вече свода на галериите. Чухме някакво драскане по шистите в забоя и водата плисна, сякаш бучки въглища бяха паднали в нея.