Ектор Мало - Без дом

При тези условия намерението ми ставаше неизпълнимо и трябваше да се върна обратно.

Минал бях вече по тоя път, знаех, че е безопасен, и плувах бързо, за да се върна в забоя. Гласовете ме направляваха.

Колкото повече се приближавах, струваше ми се, че гласовете бяха по-самоуверени, сякаш приятелите ми бяха придобили нови сили. Скоро стигнах входа на забоя и на свой ред се обадих.

— Идвай, идвай — ми извика учителят.

— Не намерих излаза.

— Няма значение, проходът напредва. Те чуват гласовете ни и ние ги чуваме. Скоро ще можем да разговаряме.

Бързо се изкатерих в забоя и се ослушах. Наистина ударите от кирките бяха станали много по-силни, а гласовете на тези, които работеха, за да ни спасят, достигаха още слабо до нас, но вече доста ясно. След първия изблик на радост усетих, че съм замръзнал, но понеже нямаше топли дрехи, за да се изсуша, заровиха ме до шия в дребни въглища, които запазват винаги известна топлина, и чичо Гаспар и учителят се притиснаха към мене. Тогава им разказах за своите проучвания и как съм изгубил релсите.

— Посмя да се гмурнеш?

— Защо не? За съжаление не открих нищо.

Но, както каза учителят, това нямаше вече голямо значение, защото ако не ни освободяха през галерията, щяха да ни освободят през прохода.

Гласовете станаха достатъчно ясни и очаквахме, че ще се разберат думите. И наистина скоро чухме тия три думи, произнесени бавно:

— Колко души сте?

Чичо Гаспар имаше най-силен и най-ясен глас от всички ни. Натоварихме го да отговори.

— Шестима!

Последва кратко мълчание. Навярно навън се бяха надявали, че сме повече.

— Побързайте! — извика чичо Гаспар. — Не можем повече!

— Имената?

Той каза имената ни:

— Бергуну, Пажес, учителят, Карори, Реми, Гаспар.

По време на нашето спасяване този миг бил най-мъчителен за тези, които бяха отвън. Когато научили, че скоро ще се свържат с нас, всички роднини, всички приятели на изчезналите миньори се стекли и войниците с голяма мъка ги задържали пред входа на галерията.

Когато инженерът съобщил, че сме само шестима, последвало горчиво разочарование, но всеки продължил да храни известна надежда, че между тия шестима мъже трябва да се намира този, когото очаквал.

Той повторил имената ни. Уви! От сто и двадесет майки или жени надеждите само на четири се сбъднали. Колко огорчения, колко сълзи! Но и ние мислехме за онези, които трябваше да бъдат спасени.

— Колко души са спасени? — запита чичо Гаспар.

Не отговориха.

— Попитай къде е Пиер — каза Пажес.

Чичо Гаспар попита, но както първия път не последва отговор.

— Не ни чуха.

— Кажи по-скоро, че не искат да отговарят.

Един въпрос ме измъчваше.

— Попитайте от колко време сме тук.

— От четиринадесет дена.

Четиринадесет дена! И при най-широки пресмятания бяхме говорили за пет-шест дена.

— Сега вече скоро ще излезете. Дръжте се! Да не говорим повече, това забавя работата. Още няколко часа.

Мисля, че това бяха, ако не най-дългите, във всеки случай най-мъчителните часове от нашето пленничество. Всеки удар с кирката ни се струваше, че ще бъде последен, но след него идваше друг и друг. От време на време пак ни питаха:

— Гладни ли сте?

— Да, много сме гладни.

— Можете ли да почакате? Ако сте изтощени, ще пробием дупка със свредел и ще ви изпратим бульон, но това ще забави освобождаването ви. Ако можете да почакате, по-скоро ще излезете на свобода.

— Ще почакаме. Побързайте.

Кофите не бяха престанали да работят нито за миг и водата продължаваше да спада равномерно.

— Кажи им, че водата спада — подсети учителят.

— Знаем. През прохода или през галерията скоро ще стигнем при вас.

Ударите с кирката станаха по-слаби. Явно беше, че всеки миг очакваха да пробият дупка и понеже им бяхме обяснили положението си, бояха се да не предизвикат срутване, защото въглищата, като паднеха върху главите ни, можеха да ни ранят, да ни убият или да ни съборят във водата.

Учителят ни обясни, че има опасност и от разширение на въздуха, който, щом се пробие дупка, ще нахлуе като снаряд и ще събори всичко. Затова трябваше да бъдем нащрек и да се пазим, както въглекопачите се пазят.

При разтърсването на масива от ударите на кирката от тавана на забоя се откъртиха парчета въглища, които се търкаляха по наклона и падаха във водата.

Чудно нещо, колкото повече наближаваше часът на освобождението ни, толкова по-слаби се чувствувахме. Аз не можех вече да се държа и легнал в ситните въглища, нямах сили да се подигна на лакът. Треперех, а не ми беше вече студено.