Ектор Мало - Без дом

— Грешникът — извика той — не е нито Пажес, нито Бергуну. Аз съм грешникът! Мене наказва господ, но аз се разкайвам, разкайвам се. Ето самата истина, чуйте я: ако изляза оттук, кълна се, че ще поправя злото, а ако не изляза, вие ще го поправите. Преди година Рукет бе осъден на пет години затвор, задето откраднал един часовник от стаята на Видал. Той е невинен. Аз извърших кражбата. Часовникът е скрит под леглото ми. Като дигнете третата дъска вляво, ще го намерите.

— Във водата! Във водата! — ревнаха едновременно Пажес и Бергуну.

— Ако искате да го хвърлите във водата, хвърлете и мене с него — застъпи се учителят.

— Добре, няма! Няма да го хвърлим във водата! — съгласиха се те. — Но при едно условие: ще се отдръпне в някой ъгъл, никой няма да му говори, никой няма да му обръща внимание.

— Това е справедливо — одобри учителят. — Само това заслужава.

След тия думи на учителя, които бяха, тъй да се каже, наказателна присъда за Компейру, и тримата — чичо Гаспар, учителят и аз — се притиснахме един до друг, като оставихме празно място между нас и нещастника, който се беше строполил върху въглищата.

Няколко часа, мисля, той стоя там съкрушен, без да помръдне, и само от време на време повтаряше:

— Разкайвам се.

Тогава Пажес и Бергуну му крещяха:

— Много е късно. Разкайваш се, защото се боиш, подлецо. Преди шест месеца, преди година трябваше да се разкаеш.

Той се задъхваше и без да им отговаря направо, повтаряше:

— Разкайвам се, разкайвам се.

Тресеше го, защото цял трепереше и зъбите му тракаха.

— Жаден съм — каза той. — Дайте ми ботуша.

Нямаше вече вода в ботуша. Станах, за да го напълня. Но Пажес, който ме видя, ми кресна да спра и чичо Гаспар веднага ме хвана за ръката.

— Заклехме се, че няма да се занимаваме с него — каза Пажес.

Няколко време Компейру продължи да повтаря, че е жаден, после стана, за да слезе сам за вода.

— Ще повлече пръстта — викна Пажес.

— Оставете го поне свободен — каза учителят.

Компейру ме беше видял преди малко, че слизам, като се плъзгам по гръб. Поиска да направи същото. Но аз бях лек и пъргав, а той беше тежък и неподвижен. Едва си опря гърба и въглищата под него се сринаха, не можа да се задържи с разкрачените си крака и с ръцете, които махаше във въздуха, и се плъзна в черната яма. Водата плисна чак до нас, после се затвори и не се отвори вече.

Наведох се напред, но чичо Гаспар и учителят ме хванаха за ръцете.

Разтреперан от страх, се дръпнах назад. Бях вкаменен, полумъртъв от ужас.

— Не беше почтен човек — обади се чичо Гаспар.

— Сега всичко ще тръгне на добре — каза Пажес и заудря с двата си крака стената на забоя.

Всичко не тръгна на добре и бързо, както се надяваше Пажес, но за това не бяха виновни инженерите и работниците, които работеха за нашето избавление. Проходът, който започнали да прокарват, се копаел непрестанно, без почивка. Но работата била трудна.

Въглищата, през които прокарвали прохода, били, както казват миньорите, упорити, тоест много твърди, и понеже галерията била тясна и само един въглекопач можел да копае, трябвало да го сменяват често, така разпалено работел всеки от тях.

Същевременно проветряването на галерията ставало мъчно. С напредването на работата поставяли ламаринени тръби — съединявали краищата им и ги замазвали с глина. Но макар че мощен ръчен вентилатор изпращал въздух в тия тръби, лампите горели само пред отвора на тръбата.

Всичко това забавяло прокопаването и седем дена след нашето изчезване били прокопани само двадесет метра. При обикновени условия тая работа изисквала повече от месец, но благодарение на средствата, с които разполагали, и на проявеното усърдие вървяло по-бързо.

Трябвало обаче цялото благородно упорство на инженера, за да се продължи тая работа, тъй като всички единодушно твърдели, че тя за нещастие била напълно излишна. Всички изчезнали миньори били загинали. Трябвало само да продължават да изгребват водата с кофи и все някой ден щели да открият всички трупове. Какво значение имало тогава дали ще слязат няколко часа по-рано, или няколко часа по-късно? Такова било мнението на сведущите лица, а също и на народа. Дори самите роднини, жените, майките сложили траур. Никой вече нямало да излезе жив от Трюйер. Без да забавя изтребването на водата, което щяло да бъде прекъснато само ако се явяла някаква повреда в съоръженията, инженерът напук на всеобщото мнение и на забележките на своите събратя и на приятелите си продължавал прокопаването на прохода.