Ектор Мало - Без дом

Положението ни върху много тясната площадка беше станало непоносимо. Решихме да разширим площадката и всички се заловихме за работа. Започнахме да копаем с нож във въглищата и да изхвърляме пръстта. Понеже сега имахме твърда опора под краката си, работата вървеше по-леко и успяхме да изкопаем достатъчно въглища и да разширим затвора си. Голямо облекчение беше за нас, когато можахме да се проснем с целия си ръст, а не да седим с увиснали крака.

Макар че питката на Карори беше разпределена много пестеливо, видяхме й края. Впрочем последното парче беше раздадено тъкмо навреме, за да стигне до нас. Защото, когато ни го даваше, очите на въглекопачите ясно говореха, че няма да позволят ново разпределение, без да поискат и те своя дял, и че ако не им се даде, сами ще си го вземат.

Престанахме да говорим, тъй да се каже, и колкото приказливи бяхме в началото на нашето пленничество, толкова мълчаливи станахме, когато то продължи. Разговорите ни се въртяха вечно около два едни и същи въпроса — какви мерки вземат, за да ни спасят, и от колко време сме затворени.

Но тия разговори не бяха разпалени както в самото начало. Ако някой от нас кажеше нещо, често не се разискваше или се разменяха само няколко думи. Можеше да се каже на деня нощ, на черното бяло, без някой да се ядоса или дори да възрази.

— Добре, ще видим.

От два дена ли бяхме погребани, или от шест? Това щяхме да узнаем, когато ни спасят. Но щяха ли да ни спасят? Лично аз започвах много да се съмнявам в това.

Впрочем не бях само аз. Понякога другарите ми изтърваваха по някоя забележка, от която личеше, че и тях ги обземаше съмнение.

— Едно ме утешава, ако не изляза оттук — каза Бергуну. — Дружеството ще отпусне пенсия за жена ми и на децата ми. Поне няма да останат на улицата.

Учителят навярно се беше съгласил да ни стане началник не само за да ни предпазва от последиците на катастрофата, а и за да ни закриля от самите нас. И ако някой от нас започнеше да се отчайва, той веднага го подкрепяше с одобрителни думи.

— Няма да останеш тук повече от нас. Кофите работят, водата намалява.

— Къде намалява?

— В шахтите.

— А в галериите?

— И това ще стане. Трябва да почакаме.

— Кажете, Бергуну — прекъсна го Карори с уместността и бързината, които бяха присъщи на всички негови забележки, — ако дружеството се разори като дружеството на учителя, жена ви ще бъде обрана, нали?

— Ще млъкнеш ли, глупако! Дружеството е богато.

— Беше богато, когато имаше рудника, а сега рудникът е залян! Все пак по-доволен щях да бъда, ако бях навън, а не тука.

— Защо?

— Защо се перчеха толкова директорите и инженерите? Ще им дойде умът в главата. Весело щеше да бъде, ако инженерът беше слязъл, нали? Господин инженер, да ви донеса ли компаса?

— Ако инженерът беше слязъл, ти пак щеше да бъдеш тук, говедо такова. И ние също.

— Хм, знаете, вие не бива да се притеснявате, но аз си имам друга работа. Кой ще ми суши кестенчетата? Е, нека инженерът се качи пак горе. То беше на шега. Довиждане, господин инженер!

С изключение на учителя, който криеше чувствата си, и на Карори, който не чувствуваше нещо особено, никой от нас не говореше вече за избавление и само думи, че сме изоставени и че ще умрем, се отронваха от устните ни.

— Напразно говориш, учителю, кофите никога няма да изгребат толкова вода.

— Нали ви правих вече толкова изчисления. Потърпете малко.

— Изчисленията няма да ни измъкнат оттук.

Пажес каза тия думи.

— Кой ще ни измъкне тогава?

— Един господ само.

— Възможно е. Да бъде волята му — съгласи се учителят. — Той може да ни измъкне.

— Ние сме тук — заяви Пажес, — защото между нас положително има злодеи, които бог иска да накаже.

— Така е — потвърди Бергуну. — Бог иска да даде на някого от нас възможност да се покае и да изкупи греха си. На Пажес ли? Или на мене? Не зная. За себе си мога да кажа само, че щях да се явя пред бога с по-спокойна съвест, ако напоследък бях водил по-благочестив живот. Моля го от все сърце да прости греховете ми.

И падна на колене и се удари в гърдите.

— Аз — извика Пажес — не казвам, че нямам грехове на съвестта си, и се изповядвам пред всички вас. Но моят добър ангел хранител свети Йоан, моят покровител, знаят много добре, че никога не съм грешил умишлено, че никому не съм правил зло.

Не зная дали се дължеше на мрачния затвор, на страха от смъртта, на изтощението от глада или на тайнствената светлина на лампата, която едва озаряваше тая чудна картина, но аз изпитвах дълбоко вълнение, като слушах тая явна изповед, и бях готов да падна на колене като Пажес и Бергуну и да се изповядам заедно с тях. Изведнъж зад мене избухнаха ридания и като се обърнах, видях грамадния Компейру да коленичи на земята. От няколко часа той беше напуснал горната площадка, слязъл беше долу, на мястото на Карори, и ми беше съсед.