Ектор Мало - Без дом

Намирахме се в сводеста галерия с отвесни стени.

Стените бяха иззидани. Сводът беше малко по-висок от човешки ръст, но имаше места, където трябваше да се навеждаме, за да минем, или защото таванът се беше снишил, или защото почвата се беше издигнала.

— Това е от налягането на почвата — обясни ми чичо Гаспар. — Понеже планината е издълбана навсякъде и има празни пространства, пластовете искат да се слегнат и когато натежат много, разрушават галериите.

На земята имаше железопътни релси и по дължината на галерията течеше малък ручей.

— Този ручей се събира с други, които като него се образуват от водата, която се изцежда, и заедно се вливат в един водосборен кладенец. Машината трябва да изхвърля всеки ден хиляда– хиляда и двеста кубически метра вода в Дивон. Ако спре, рудникът скоро ще бъде залян. Впрочем сега сме точно под Дивон.

И понеже неволно се сепнах, той прихна да се смее.

— На петдесет метра дълбочина няма опасност да ти се излее в шията.

— Ами ако се пробие дупка?

— Ха, дупка! Галериите минават по няколко пъти под реката. В някои рудници има опасност от наводнения, но не тук. Стига ни газът гризу, стигат ни срутванията и взривовете.

Когато стигнахме на работното си място, чичо Гаспар ми показа какво трябва да правя и когато вагонетката ни бе пълна с въглища, той я забута заедно с мене, за да ми покаже как трябва да я закарам до шахтата и да се отбивам, за да давам път на други возачи, които идват насреща ми.

Той имаше право, като казваше, че занаятът не е много труден, и за няколко часа не станах много сръчен, но поне вършех работа. Липсваха ми само умение и навик, без които в никой занаят никога не се сполучва, и бях принуден да ги замествам криво-ляво с повече усилия, поради което вършех по-малко полезна работа, а повече се уморявах.

За щастие животът, който водех от няколко години, и особено тримесечното ми пътуване ме бяха калили. Тъй че не се оплаквах и чичо Гаспар заяви, че съм добро момче и че един ден ще стана добър миньор.

Наистина имах голямо желание да сляза в рудника, но никак не ми се искаше да остана там — бях полюбопитствувал, но нямах никакво влечение.

За да живееш под земята, са необходими особени качества, които аз нямах. Трябва да обичаш тишината, самотата, съсредоточеността. Трябва да стоиш дълги часове, дълги дни вглъбен в мислите си, без да размениш нито дума, без никакво развлечение. А аз не бях никак привикнал към това, тъй като бях водил скитнически живот, вечно на път, с песен на уста. Тъжни и печални ми се струваха часовете, през които бутах вагонетката в мрачните галерии, осветени само от моята лампа, без да чувам друг шум освен далечния грохот на вагонетките, клокоченето на водата в ручеите и от време на време взривовете, които с избухването си в тая гробна тишина я правеха още по-тежка и по-зловеща.

Понеже спускането и излизането от рудника е трудна работа, миньорите остават там целия дванадесетчасов ден и не се изкачват, за да се хранят вкъщи, а ядат в шахтата.

До шахтата на чичо Гаспар имах за съсед един возач, който не беше дете като мене и като другите возачи, а напротив — старец с бяла брада. Като казвам бяла брада, трябва да разбирате, че тя беше бяла само в неделя, в деня на основното миене, защото в понеделник започваше да сивее, а в събота беше вече напълно черна. И тъй, той беше над шестдесетгодишен. Някога, на младини, бил крепач, тоест дърводелец, натоварен да слага и да поддържа в добро състояние гредите, които подпират галериите. Но при едно срутване трите му пръста били смазани и бил принуден да се откаже от занаята си. Дружеството, при което работел, му отпуснало малка пенсия, защото пострадал, като спасявал трима свои другари. Няколко години живял с тая пенсия. После дружеството изпаднало в несъстоятелност и той останал без доходи, без работа и тогава постъпил като возач в рудника Трюйер. Наричаха го учителя, защото знаеше много неща, които въглекопачите, пък и самите майстори миньори не знаеха, и разказваше всичко на драго сърце, горд с познанията си.

Запознахме се през време на яденето и той бързо ме обикна. Аз го разпитвах разпалено, той беше приказлив и станахме неразделни. В рудника, където обикновено се говори малко, ни нарекоха бъбриците.

От разказите на Алекси не бях научил всичко, което исках да зная, а и отговорите на чичо Гаспар не ме задоволяваха, защото, когато го попитвах: „Какво са каменните въглища?“, той винаги ми отговаряше: „Въглища, които се намират в земята“. 16 16 Тук има игра на думи: французите казват „charbon de terre“, т.е. земни въглища. Б.пр.