Петър Бобев: Кактуси (Разкази за юноши)

Тонев се сепна от собствения си вик. Отвори очи. Насреща в тъмнината, върху същия клон, към който се бе привързал, святкаха две огнени зеници. От невидимата муцуна на звяра се носеше сподавено ръмжене.

Тигър? Пантера?

Тонев откопча кобура, измъкна пистолета и стреля.

Светлите зеници се килнаха встрани и с грозен рев звярът се строполи на земята. После всичко утихна. Макар и смазан от болестта, все още потръпващ от преживяното, клетникът посегна към гърдите си. Пръстите му опипаха алчно твърдия възел и се отпуснаха успокоени. Богатството стоеше там… Все още… Но той, той… Дали щеше да издържи докрай сред ужаса, който го заобикаляше, със страшната болест в кръвта?

Нима трябваше да умре тук, в този ад, сам, безпомощен — когато беше тъй богат, тъй богат, когато сред хората, ако можеше да се добере до тях, щеше да притежава всичко…

Тонев не мигна до заранта, стиснал здраво револвера. И чак когато здрачът на джунглата попи из гъстите храсти, той се приготви за път. Трябваше да използува този малък отдих, за да продължи пътя си преди новия пристъп на болестта.

Под дървото личеше кървава диря, която се губеше из гъсталаците. Ясно! Беше улучил снощния нападател, беше го прогонил, но затова пък в пистолета сега имаше само един-единствен патрон.

Внезапно наблизо проехтя слонски рев. Присъедини се втори, трети, четвърти. И не след дълго, шумно, ломейки стъбла и клони, се втурна цялото стадо слонове на път към водопоя. Геологът се прилепи към съседния дънер. Но самецът-водач, подушил кървавата диря, протръби тревожно е вдигнат хобот и отведе надолу гигантската си дружина.

Тонев изчака да затихне шумът им и отново пое пътя си, още по-слаб и по-отчаян от вчера. Нямаше ли да свърши най-сетне този ужас?

А като връх на всичко дойде дъждът. Отначало някъде откъм север се понесе глух тътен като далечно топуркане на подплашени слонове. Ала скоро тътнежът наближи, гръмотевиците станаха ясни и отчетливи, а джунглата потъмня. Вятърът зави горе из гигантските върхари, но долу, до земята, все едно дъно на развълнувано зелено езеро, беше спокойно. Листата висяха неподвижно. Светкавиците зачестиха, гръмотевиците се усилиха, слели се в един неспирен трясък. И внезапно дъждът плисна. По листния покрив зашибаха водните струи. Но не, това не бяха струи, не бяха и потоци вода, а сякаш цялото небе се бе продънило. От нависналите листа шуртяха цели водопади. За няколко секунди всичко подгизна, плувна в мътни локви.

Тонев се притули под един бананов лист, същински чадър, и уплашен се загледа навън. Ето и дъждовете! Може би щяха да траят седмици, месеци. Нима още имаше надежда?

Навред, от натежалите, мокри лиани и от къдравите мъхове, които висяха от стволовете на дърветата като чудновати зелени бради, течеше вода. Вода, вода! Шуртеше и клокочеше. Локвите нарастваха, сливаха се една с друга, заливаха краката му. Едър паяк, по-голям от врабче, притича по ръката му, метна се на близкия лист и изчезна нанякъде.

На пет крачки от него профуча стадо диви свине, след които притича в лек галоп като омокрена котка стара кокалеста пантера. В страха си Тонев съвсем се зари сред лианите.

И в този миг видя как приижда реката. Мътна, почервеняла като кръв, водата се разливаше бързо, приближаваше, набъбваше, сякаш поемаше дълбоко дъх и се надуваше — неукротима, застрашителна, зла.

А пристъпът на треската отново започваше.

Разтреперан, стиснал до счупване челюсти, облян в пот, Тонев побягна назад, догонван и събарян от вълните. Ето, водата стигна до коленете му, до пояса, до гърдите, а отгоре, над главата му, дъждовните водопади плющяха все по-силно и по-силно. Топлите дъждовни струи шибаха като камшици, до болка.

Диамантът! Диамантът!

Ръката му тръпнеща го притискаше към гърдите. А защо ли му е нужен вече — тук, където няма никаква цена?

Напред!

До него доплува някакво къдраво кълбо. То се прилепи към един нависнал клон и като по чудо се разпиля в миг, превърна се в легион едри мравки, които плъзнаха към брега.

Ето, водата стана по-плитка, подаде се суша, някакво възвишение.

Тонев изпълзя на брега, залитна, препъна се в нещо и се просна по очи. Пак се изправи — и замря…

Беше се спънал в тялото на огромен питон, който поклащаше над него триъгълната си глава и го разглеждаше с втренчените си змийски зеници, внезапно разбуден от дрямката си.

Пистолетът изтрещя. Улучено между очите, влечугото подскочи, сви се на пръстен, размята бясно опашка. После се изпъна неподвижно.