Петър Бобев: Кактуси (Разкази за юноши)

Такава мрачна, неподвижна и смълчана гора! Гора, която живее и умира в същото време. По земята мъртва листна настилка, подгизнала във влага, застлана с пъстрото кадифе на плесените; мъртви клони по мъртви дървета, които и след смъртта остават прави, подпрени на съседите си; смърт, над която тържествува животът, закрил с буйната си зеленина всяка загинала тъкан.

Един ден нещастникът успя да се нахрани добре. Както се провираше из храстите край песъчливия бряг на лов за червеи и охлюви, празна залъгалка за премалелия стомах, геологът зърна един крокодил, който снасяше яйцата си в пясъка.

Тонев притихна. Очите му блеснаха лакомо. Ала влечугото не си отиде, а зари яйцата и се нагласи до тях да ги пази. Чак привечер, когато крокодилът изпълзя към водата, човекът притича до гнездото му, изрови набързо толкова чаканата плячка и я нагълта сурова. Затова после цяла нощ не мигна, измъчван от претоварения стомах.

Нещастникът срещаше много плодове, но не смееше да ги опита. Знаеше, че някои от тях са отровни. И предпочиташе глада. Би могъл да наблюдава какво ядат маймуните, но за беда нито веднъж не видя какви плодове берат.

Щастието му се усмихна още един път. Ала това щастие за малко щеше да му струва живота. Тъкмо бе прекрачил един плосък корен, зад гърба му изтрещя, нещо. Той се обърна моментално е изваден пистолет. На две крачки зад него бе паднала на земята една пчелна пита; цяла могила от восък и мед, по която пълзяха разтревожените пчели. Тонев вдигна очи. На отсрещния клон, на височина десетина метра, висеше друга пита, до нея трета, четвърта, огромни плоски израстъци, около които бръмчаха рояци пчели.

Тонев пристъпи предпазливо до ароматната могилка и отчупи едно късче. Медът бързо засити глада му, ободри го, вля нови сили в изтощеното тяло.

Когато се нахрани добре, геологът се запъти към реката да се измие. Но се закова на място слисан. Стадо маймуни беше нагазило в плитчината. Най-едрият самец, водачът, преобръщаше камъните, а останалите бъркаха е ръце из водата, ловяха рибата и мигновено си я поделяха.

Щом усетиха човека, риболовците се метнаха на лианите е недоволни крясъци. Тонев се изми, после сви на фуния един лист от див банан и го напълни с мед. Цели три дни преживя с него. А след това отново го замъчи гладът.

А джунглата не свършваше. Всеки ден — все същите коварни мочурища, които гъмжаха от пиявици, пълчища пиявици. Те се провираха навред: под ризата му, в панталоните, дори през обущата.

И всеки ден, точно в седем часа, изведнъж настъпваше нощта, настъпваше подло, без преход.

Нощ в джунглата! Нестихващ кошмар!

Свит върху някой чаталест клон, високо над земята, сред непрогледния мрак, Тонев едва издържаше до зазоряване в мъчителен полусън, стряскан от лудото топуркане на подплашените антилопи и от хъркащите ревове на тигрите и пантерите.

След всеки рев маймуните от цялата гора почваха да пищят тревожно, а измъченият пътешественик вече не можеше да заспи…

Наоколо крякаха до прегракване жаби, бръмчаха комари, хиляди, милиони, цели облаци, които налитаха стръвно по ръцете и по лицето му. Поне мрежата за сън да беше останала… Поне тя… Той удряше, размазваше ги по стотици наведнъж, ала те не свършваха. Все нови и нови рояци налитаха — и тъй до заранта…

Един ден Тонев намери диаманта. Премалял от глад и умора, е разранени крака, ожаднял, той бе натопил устни в реката, когато изведнъж току пред очите му върху изравненото пясъчно дъно блесна някакъв странен камък.

Забравил всичко — глад, умора, нависналите опасности — геологът го сграбчи и го вдигна пред очите си. Един слънчев лъч, промушил се случайно през разредения листен покрив, го докосна леко. И в миг камъкът оживя, засвети с чудно зеленикаво сияние, което потъмняваше и отново се разгаряше в нежни, неуловими пламъчета.

— Зелен диамант! — промълви гласно Тонев, загледан възхитен в разкошния кристал, който искреше в ръцете му с ослепително блестящите ромбове на дванадесетте си стени.

Радостта го задави. За него на света вече не съществуваше нищо, нито неизбродимата джунгла, нито кръвожадните хищници, нито гладът. Имаше само едно — този огромен диамант, сто, двеста, а може би и триста карата, чист, без никаква пукнатинка, един невиждан кристал от зелен диамант.

Навярно струва милиони! Милиони!

Значи, край! Най-сетне край на непрекъснатото лутане, край на безконечните експедиции и служба на ненаситни минни компании. Ще зареже вече тази досадна професия и ще заживее богато, охолно, спокойно — със своята музика.