Петър Бобев - Кактуси (Разкази за юноши)

На прощаване командирът на орляка го предупреди:

— Ти си летец, остани при нас! Има време, ще позабравиш, ще закоравееш като нас, като мене. Как смяташ, дали и аз не съм загубил някой скъп другар? А навън, виж, за такива като нас няма място. И без това мнозина дирят хляб, дирят каква да е работа. Какво ще вършиш ти?

С тази истина той се сблъска още на другия ден.

— Какво можете? — запита го директорът на чорапената фабрика, където го бе отправил един приятел.

— Бях летец — отговори той с усмивка, — шофирам, карам ски. Добър летец съм, ето атестацията ми.

Директорът отвърна любезно:

— Вижте, млади момко, нашата работа е сериозна, а човек, годен да стане летец… как да Ви кажа, това е хубаво, но нали разбирате… романтика, авантюризъм… а ние боравим с положителни неща… търсим улегнали хора… Защо не се върнете пак в летището?

В продължение на цял месец получаваше горе-долу такива отговори. Отчая се съвсем.

Накрай съвсем случайно попадна на един съученик в Пътното управление.

— Имаш късмет — рече му той. — Напуска ни машинистът на един от валяците. И ти досега машинки си човъркал. Ще те пратя с един стар майстор, за два дни ще изпечеш занаята. Работата не е за изпускане, трудно се намира сега…

Валякът пухтеше по шосето за Враждебна. Облян в пот в нажежената машина, той пъплеше бавно напред — сантиметър по сантимерът, метър след метър… мудно, досадно като охлюв… а след това назад — сантиметър по сантиметър, докато пребъхти добре трошляка по пътя… сантиметър по сантиметър… А в туй време от летището, отвъд телената ограда, излитаха аеропланите, рееха се из простора, приземяваха се — някои гладко, плавно, а други — неудачно, с подскачания като щъркели… Понякога той самият се хващаше, че не работи, а стои бездеен, унесен, устремил жаден поглед към плаца… Край него профучаваха с мотоциклети и леки коли довчерашните му другари, а той извръщаше глава, за да не го познаят. В гърдите му всеки час се набираше някакво чувство на неудовлетвореност, на обида, на срам — летец и валяк!

На третия ден напусна, по-право избяга, заряза машината сред полето и тичешком се прибра в къщи.

Не можеше да остане повече, трябваше да се махне къде да е, само да се махне!

Нямаше баща, нямаше майка, нямаше близки. Само Милка… Обеща, че ще се върне, ще й се обади… Продаде покъщнината, която имаше, зарея се по света… Видя много страни, възмъжа. Но колко мъки, колко огорчения, колко обиди му струваше то!

Влечеше го Америка. Накрай попадна и там. Един далечен сродник, бай Спиро, го приюти, взе го на работа в своята работилница. Поправяха автомобили. Ех, неприятно беше наистина, сред разглезените, сръдливи клиенти, ала вън, без работа, беше още по-зле. За беда бай Спиро умря, а работилницата попадна в ръцете на кредиторите. Отново се озова на улицата без пукнат цент в джоба. Край него шумеше потокът на живота, святкаха неоновите реклами, примамливо съскаха по паважа автомобилите, от ресторантите долиташе нежна музика, витрините бяха отрупани с лакомства, а той се мъкнеше полугладен, без да знае в кой приют за скитници ще нощува. Накрая като връх на всичко научи за сватбата на Милка. И когато беше изгубил всяка надежда, срещна Джим, шлосера от работилницата на бай Спиро.

— Ти си авиатор, нали? — запита Джим.

— Бях.

— Ела! Търсят дубльор, за филм. Нали не държиш много за кожата си?

— Сега — никак!

Така гладът отново го направи летец. Премяташе се из въздуха, правеше луди лупинги, бесни свредели, пикираше… и винаги оцеляваше…

Черния гологан!

Когато избухна войната, той се записа доброволец. Не се посрами. Би се честно, не отстъпи нито веднъж, свали цяла дузина противници и сега заслужено очакваше наградата…

Подтискана отдавна, някаква досадна мисъл изплува в главата му:

— Награда, значи — като наемник…

— Глупости! — махна той с ръка. — Така е в живота: или печелиш, или губиш… Така е и във войната… Няма значение за какво се биеш и срещу кого… Ако не го свалиш ти, ще те свали той.

— Като наемниците, нали?

Металическият глас в слушалките отново запращя:

— Внимание! Внимание! Наближаваме обекта!

Пилотът отпусна лоста. Насреща изникна притъпеният бял конус на Витоша, нащърбен от извивките на Владайската река, която просветваше в сините сенки на пролома. До нея Люлин, Санаториумът, Кърлежът… А зад тях — пространно езеро от мътен дим, който забулваше София… неговата София…

Болезнена спазма сви гърлото му. Не, не биваше да го пращат тук. При все че бе надраснал всички предразсъдъци, всички празни чувства… При все че бе станал суров, твърд, истински рицар на въздуха…