Петър Бобев - Кактуси (Разкази за юноши)

Изведнъж подсъдимият се обръща към обвинителя:

— Господин прокурор, видях, че наредихте нещо на помощника си. Съветвам ви да не си губите времето. От този факт няма да извлечете никаква полза. Аз успях отдавна да залича всички следи. Мои хора на служба при вас унищожиха цялото ми досие.

(Смях.)

— Бях отново свободен, но — извън закона. Тогава това ми беше много неприятно. Наех в хотела стая под чуждо име. Заключих се и се замислих. Какво трябваше да предприема сега? За щастие не чаках дълго. Още същата вечер в хола ме спря млад, добре облечен господин и без всякакви предисловия, съвсем по свойски ме поздрави за прекрасно подправената заповед. Нарече я «шедьовър». Аз изтръпнах, дори протегнах ръце за белезиците. Но той се засмя и направо ми предложи работа — да рисувам клишета за тяхната частна печатница на банкноти. Увери ме, че предприятието им било солидно, с отлична репутация, имало сътрудници навсякъде, дори в затвора, самият факт, че ме издирили тъй скоро, сам по себе си говорел красноречиво за качеството на организацията…

— И вие приехте? — запитва председателят.

— Но да! — усмихва се самодоволно Неуловимия. — Да река, че съм се колебал, ще ви излъжа. Известно ми бе вече какво значи труд — десет месеца без нито един ден отдих. Там, в каторгата, не е като в училище, още в клас научиш урока и после правиш каквото ти скимне. Способен и некадърник еднакво трябваше да се мъкнем под палещото слънце и да пълним торбите, които смазваха рамената ни. Начаса реших — аз не съм създаден за труд. Нека работят ония, робите от плантациите, посредствените човечета от канторите, волоподобните, които иначе не могат да изкарат парчето хляб. Да работи, всеки може. Умението е тъй да наредиш живота си, че да живееш, без да работиш. Трудът е обида. Има един език, един хубав език, в който думата «работа» произхожда от корена «раб», което значи «занятие за роби»…“

Аз неволно извиках:

— Вече не се съмнявам. Това е той. Неговата шега от детинство е станала неговото престъпно верую.

И добавих нетърпеливо:

— Да видим и края, моля те!

Приятелят ми пак подхвана тази чудна изповед, дръзка, цинична и в същото време изпълнена с толкова болка, толкова безнадеждност, каквато само аз, който познавах Жоро, можех да открия:

„— Тъй започнах работата си. Скоро тя ме увлече и аз й се отдадох с жар. Да нарисуваш една банкнота, с всички детайли, орнаменти, водни знаци, да изработиш клишето — това е такова изкуство…

— Престъпно изкуство! — пресича го прокурорът.

— Но доходно, уверявам ви. Ако можех да печеля толкова пари с честен труд, може би… Но не, малко плащате за честния труд. Пък аз винаги съм успявал лесно. Защо трябваше сега да си блъскам главата? Способен съм, много по-умен от мнозина, които си играят с милиони, които се шляят с автомобили, които, окичени с цветни гирлянди, пируват из локалите или се хлъзгат с водните ски над вълните край Уайкики. Нима трябваше цял живот да остана чиновник, слуга на тези безделници, да записвам сделките им с ананаси и банани?… Това е, което исках да кажа. Друго няма. Аз навлязох бързо в новото си поприще, овладях го и не след дълго заработих напълно самостоятелно. Гордея се, че успях да стана това, което съм, Неуловимия Джо, най-опасният фалшификатор в страната. Доста ядове ви създадох, нали?

Подсъдимият се усмихва, и сяда на мястото си. Адвокатът шепне нещо недоволно в ухото му.

След кратко съвещание председателят на съда отлага заседанието за следния ден.“

Приятелят ми спря да чете и отпусна вестника.

— Наистина, интересен характер! — промълви той.

Интересен! За него беше само интересен. И нищо повече.

А моите очи бяха овлажнели. Сърцето ми се свиваше при мисълта за това, какво беше станало с някогашния Жоро, с добрия приятел, когото аз помнех — способния, но разглезен от леките успехи Жоро…

Ятото бързо набираше височина. Огреният от слънцето, назъбен като трион италиански бряг, в който се стържеха налитащите вълни, потъваше някъде назад, избледняваше и се стопяваше в мъглявината на морските изпарения. Отдолу блестеше Адриатика, огромен, лъскав като син сатен, нагънат в леки копринени тръпки и ошарен в чудна мозайка от белите отражения и тъмносините сенки на облаците.

Последен полет! Последен полет!

И край! Край на този неспирен кошмар — войната! Край на ужаса пред връхлитащия вражи самолет, пред зловещо зиналите дула на оръжията му, пред бляскащите огънчета от тези дула, пред сребристите дири на снарядите, опасващи самолета в коварната си паяжина, сред която дебне смъртта…