Джо Абъркромби - Гласът на острието

Логън разбърка оскъдното си ядене и се замисли дали да продължи на юг на сутринта, или да се върне обратно на север. Тогава чу тропот на конски копита. Един кон приближаваше с бавен ход по пътя. Логън се изтегна назад върху палтото си и зачака. Дочу цвилене и след него подрънкване на сбруя. На върха на възвишението се появи ездач. Със залязващото слънце зад гърба му, Логън не можеше да види лицето на конника, но забеляза едно — че седи сковано на седлото, като човек, който не е свикнал да пътува на кон. Ездачът смушка коня си по посока на огъня и застана на няколко метра от лагера на Логън.

— Добър вечер — поздрави онзи.

Човекът въобще не беше това, което Логън бе очаквал. Беше мършав и блед младеж с болнав вид и тъмни кръгове около очите. Дългата му, сплъстена коса беше залепнала за главата от ситния дъждец. Усмихваше се нервно. Изглежда по-скоро мокър, отколкото мъдър, реши Логън. И определено не дава вид на някой със свръхчовешки възможности. Със сигурност е гладен, премръзнал и болнав. Всъщност изглеждаше точно, както Логън се чувстваше.

— Не трябва ли да имаш жезъл?

Младежът се изненада.

— Не… всъщност… аз не съм магус. — Той се отнесе нанякъде и облиза нервно устни.

— Духовете ми казаха да очаквам магус, но те често грешат.

— О… ъ, аз съм чирак. Но моят учител, великият Баяз — при тези думи той почтително сведе глава, — Първият магус, майстор на Върховното изкуство, посветен в дълбока мъдрост. Той ме изпрати да те намеря. — Изведнъж на лицето му се изписа съмнение. — И да те отведа… ти си Логън Деветопръстия, нали?

Логън вдигна лявата си ръка и погледна бледия младеж през дупката между показалеца и безименния пръст.

— О, добре. — Чиракът въздъхна с облекчение. — Ъ, аз… ммм… съжалявам за пръста ти.

Логън се засмя. За пръв път, откакто се измъкна от реката. Не беше кой знае колко смешно, но той се смя с цяло гърло. Почувства се добре. Чиракът се усмихна и се свлече с болезнена гримаса от седлото.

— Аз съм Малакус Кай.

— Малакус какво?

— Кай — каза чиракът и се приближи до огъня.

— Що за име е това?

— Аз съм от Старата империя.

Логън не беше чувал за такова място.

— Империя, казваш?

— Е, беше империя… някога. Най-могъщият народ в Кръга на света. — Малакус приклекна сковано до огъня. — Но славните времена останаха далеч в миналото. Сега тази земя е просто едно огромно бойно поле. — Логън кимна с разбиране. Много добре знаеше как изглежда едно такова място. — Намира се надалеч, в западната част на света. — Чиракът махна вяло с ръка.

Логън отново се засмя.

— Това е изток.

— Аз съм оракул, но, както личи по всичко, не много добър. Учителят Баяз ме изпрати да те търся, но звездите не бяха благоприятни и аз се изгубих в дъжда. — Малакус избута косата от очите си и разпери ръце. — Имах товарен кон с храна и провизии, както и още един кон за теб, но ги изгубих в бурята. Боя се, че не ставам за живот на открито.

— Изглежда си прав.

Кай извади една манерка и я подаде на Логън, който я отвори и отпи голяма глътка. Парливият алкохол се стече по гърлото му и го сгря до мозъка на костите.

— Е, Малакус Кай — каза той. — Загубил си храната, но си запазил това, което е от истинско значение. В последно време е изключително трудно да върна усмивката на лицето си. Добре си дошъл край огъня ми.

— Благодаря. — Чиракът протегна длани към мижавите пламъци. — Не съм ял от два дни. Тежки времена… — Той разтърси глава и косата му се разлюля напред-назад. После се облиза и погледна към тенджерата.

Логън му подаде лъжицата. Малакус Кай се облещи.

— Ти яде ли вече?

Логън кимна утвърдително. Не беше ял, но злощастният чирак изглежда умираше от глад, а в тенджерата нямаше достатъчно и за един. Той отпи нова голяма глътка алкохол. Това щеше да му е достатъчно… засега. Кай се нахвърли лакомо на яхнията. Когато я изяде всичката, остърга старателно тенджерата, облиза лъжицата и накрая облиза и ръба на тенджерата. После се облегна на един камък.

— Винаги ще съм ти задължен, Логън Деветопръстия. Ти ми спаси живота. Въобще не бях очаквал да си такъв щедър домакин.

— Ако трябва да бъдем честни, и ти не си точно това, което очаквах. — Логън надигна отново манерката и облиза устни. — Кой е този Баяз?

— Пръв магус, майстор на Върховното изкуство, посветен в дълбока мъдрост. И, боя се, крайно недоволен от мен.

— Страховит е, значи?

— Ами — отвърна вяло чиракът, — лесно си изпуска нервите.

Логън отпи отново. Топлината се разпростираше по цялото му тяло, за пръв път от седмици не му бе студено. След малко продължи.