Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

Това предложение означава да отидем по-далеч от това, което виждаме на пръв поглед, и да прозрем в съществото на проблема: за какво всъщност говорим, коя е истинската причина за спора, която се изразява по този конкретен начин.

Не е лесно да възприемем този нов поглед, защото той се противопоставя на нашата култура, при която стремежът е нещата да се уреждат, променяйки нещо външно.

И тъй като външната промяна никога не е достатъчна, обикновено прехвърляме вината — за пореден път — върху несъвместимостта на характерите или на това, че не сме открили подходящия човек.

Парадоксът на любовта…

(Между другото, ако ти харесва, можем да го използваме за заглавие на книгата.)

Не искаше да препрочете написаното, защото знаеше, че говори както за пациентите си, така и за себе си, и че това признание я поставя в доста уязвима позиция. Както казваше Нанси, може би опитвайки да разреши парадокса, тя сама се бе отказала от проекта си да бъде с някого — и вероятно бе сгрешила.

Въпреки тревогата си, Лаура почувства облекчение от това, че бе включила в писмото личния си опит. Искаше да чуе мнението на Фреди, след като прочетеше текста. Беше почти сигурна, че колегата й щеше да прозре съвсем ясно личния момент в разсъжденията й. Макар че Фреди бе толкова разсеян, че не се знаеше кога може да очаква подобно нещо от него.

Изненада се от себе си, когато на следващия ден отвори без видима причина електронната си поща, търсейки отговор от trebor . Но още повече я изненада разочарованието, което изпита, след като не намери нищо. Не беше обичайно Лаура да е зависима от каквото и да било и още по-малко — от отговора на някакво писмо.

Изненадата се превърна в негодувание. Очакването беше заменено от мъчително безпокойство, а разочарованието се превърна в раздразнение.

Седмица по-късно в пощенската й кутия беше пристигнало само едно писмо: поканата за новия конгрес на Американската асоциация по гещалттерапия.

Може би Фреди щеше да се съгласи отново да отиде с нея. Помисли си, че би се радвала да прекара повече време с този мъж, който толкова я ядосваше, но на когото се възхищаваше в много отношения.

„Спокойно, Лаура!“ — предупреди я един вътрешен глас, за който подозираше, че принадлежи на майка й. Но дори да беше на майка й, този път Лаура не можеше да го послуша.

Бе обзета от възбуда. Нямаше съмнение, че безпокойството й бе нещо повече от това, което изглеждаше…

Може би трябваше да му се обади по телефона и просто да го помоли да прочете писмото и да й отговори. Въпреки че никога не му беше звъняла, в бележника си бе записала всички номера, които Фреди й даде в Кливланд. Защо не?

Потърси бележника си, намери номера и го набра. Телефонът вече звънеше, когато си спомни, че Фреди й беше казал, че няма да бъде в града до понеделник.

Затвори, без да изчака включването на телефонния секретар.

Изминаха четири дълги дни, преди писмото от trebor@hotmail.com да се появи на екрана й.

„Лаура,

Радвам се, че нещо, написано от мен, ти е било от лична полза. Може да не повярваш, но тези твои думи ме зарадваха много. Тъй като високо ценя знанията и опита ти, чувствам се така, сякаш Павароти ме е чул да пея във ваната, или нещо подобно.

Какво става с теб?

Смятах, че си разрешила този въпрос по-добре от всеки друг, но след като прочетох последното ти писмо, си дадох сметка, че както всички терапевти в света, се справяш много по-добре с чуждите конфликти. Какъв късмет! Никога повече няма да се чувствам сам в моментите на безсилие, които до днес ме караха да се съмнявам в професионалните си способности.

Окуражен от поведението ти, ще се осмеля да кажа още нещо…

Мисля, че е недостойно от твоя страна «да се оттеглиш от играта». Няколко десетки мъже, които познавам, биха дали мило и драго, за да срещнат жена като теб. Не ми се вярва, че никой от тях няма да ти хареса или не ще се окаже достатъчен за теб…

Съветът ми е: ОПИТВАЙ.

Позволи на следващия мъж, който се появи, да те доближи и си дай разрешение да видиш какво става. Кой знае? Може би…

Моля за извинение, ако смяташ, че съветът ми не е на висотата на двама терапевти като нас, но имам усещането, че понякога простите неща водят до най-добрите решения.

Имам да ти казвам още две неща. Мислих за заглавието на книгата. Препрочетох написаното от теб и по повод на парадокса си спомних едно стихотворение на Маргьорит Юрсенар, в което се казва приблизително следното: