Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

Пращам ти милион целувки. До скоро.

Фреди

P.S. Така и не разбрах какво мислиш за приказката на пациента ми Роберто.“

Писмото, пристигнало от trebor , сякаш обясняваше това, което й се случваше с конфликтната двойка. Тя се опитваше да използва разум и последователност, за да предложи най-подходящото решение. Накратко, използваше гледната точка на логиката, докато помежду си Армандо и Карла винаги използваха единствено емоционалната си гледна точка и всичко, което изразяваха, произлизаше от страховете им, от детинските им потребности или неудовлетворените им искания. Колкото повече логика влагаше тя, толкова по-ирационални изглеждаха идеите на двойката. Ненапразно, когато Лаура престана да се опитва да им налага своята гледна точка, те смекчиха съпротивата, с която посрещаха помощта й.

Лаура отиде до бюрото си и започна да пише ново съобщение.

„Фреди,

Две неща:

Първо, благодаря ти за последното съобщение. (Не можеш да си представиш колко ми помогна.)

Второ, препрочетох приказката за Ехрох и отново, както първия път, когато ми я изпрати, ме очарова. Изпращам ти коментара си.

Ако наистина тази история отговаря на мита, с който Роберто интерпретира живота си, склонна съм да мисля, че той има голям потенциал и най-вече — много здрава структура.

Винаги съм вярвала, че здравето се изразява в отварянето на врати и прозорци към света, и откривам в идеята на приказката подобно поведение: строежът на мостове и пътища — средства, които макар в историята да са използвани, за да се види кой се приближава (от психологическа гледна точка — какво може да се получи), несъмнено служат и за да се излезе, да се търси и най-вече — да се изследва светът навън, да се съберат знания, да се допринесе с нещо (символично казано — да се даде).

Ако трябва да го разглеждам през призмата на нараненото дете, бих му помогнала да запази пътищата и мостовете проходими, но също да потърси от какво се нуждае «вътре зад стените», да използва тези пътища, за да сподели с външния свят това, което таи в себе си.

Мисля, че това е разказът на човек, все още очакващ завръщането на нещо, което никога не се е случвало. Не казвам, че не е здравословно да се осмелим да очакваме този, когото обичаме; говоря затова колко хубаво би било да не го очакваме и да позволим на сърцето ни да подскочи от изненада, съзирайки откъм хоризонта да се приближава нещо, което толкова е желало, но вече не е очаквало. Може би така ще станем по-малко взискателни към това, което се задава по пътя към нас.

Защото, ако чакам фанфари с бели флагчета и златоткани хоругви, а вместо тях с твърда стъпка пристигне процесия със зелени знамена и без хоругви, има опасност да не я разпозная, да не разбера, че шествието се приближава към мен, да го оставя да премине, без да го приветствам, и до края на дните си да страдам, че не се е случило, като истината е, че не съм успяла да разбера, че се случва.

Остана замислена върху собствената си идея: опасността да не бъде разпознато онова, което се задава, защото не съответства на начина, по който сме си го представяли.

Тя също беше като Ехрох.

След като бе прекарала голяма част от живота си, вперила поглед в хоризонта, бе престанала да чака. И не това бе тревожното. Тревожното бе… Дали щеше да разпознае триумфалната ескадра, когато се появеше на нейния хоризонт?

Както винаги, когато нещо не й даваше мира, тя се обади на приятелката си Нанси.

— Как си? — попита я Нанси.

— Горе-долу — отвърна кратко Лаура.

— Защо?

— Мисля, че се отъждествих с един пациент, и това ми се отрази много зле — Лаура знаеше, че Нанси, нейна колежка, ще я разбере.

— Колко лошо! — каза Нанси. — За какво става дума?

— Знаеш, че се бях отказала от идеята отново да бъда с някого, и изведнъж установявам, че позицията на една двойка, с която работя, имейлът на един колега и разказът на един пациент ме карат да преразгледам решението си. И най-лошото е, че за първи път имам усещането, че не мога да поддържам предишните си аргументи — дори пред самата себе си.

— Работата е там, че ти винаги си имала твърде специфична идея за бъдещия си любовен живот — обясни Нанси.

— Какво имаш предвид?

— Виж сега. Много пъти съм ти пращала пациенти: мъже, жени и двойки. Знам с какъв ентусиазъм работиш. Говориш с всички, учиш ги и настоятелно им обясняваш колко е важно човек да е с някого, как двойката носи много по-сериозно лично израстване, каква е идеалната рамка на човешкото развитие, изтъкваш незаменимите предимства на съжителството и така нататък. Но сякаш за себе си използваш други правила. Ти се съсредоточаваш върху трудностите, невъзможността, условностите, самотата…