Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

Така започва любовта: с изненадата, с откритието…

Тъкмо обратното: ако само се опитваме да впишем другия в старите си идеи, не се случва нищо. Или поне нищо «любовно».

Да се отворим за любовта — означава да се отворим за новото…

Да обичаме — означава да се отворим за реалното.

Преди да изпрати писмото, добави: „P.S. Настоявам за приноса ти!“

Лаура се усмихна и се запъти към градината, за да се порадва малко на слънцето, преди да тръгне за кабинета си.

Облегна се на пейката и се замисли за срещите, които й предстояха следобед: Ектор и Грасиела, Марсело и Патрисия, Хавиер и Аналия, Уго и Беатрис, Армандо и Карла.

С Ектор и Грасиела всичко беше наред: двамата бяха разбрали, че трябва да се изслушват, за да градят заедно връзката си, и нещата малко по малко идваха на мястото си, почти без нейната намеса.

Марсело и Патрисия бяха започнали преди седмица; външно той изглеждаше жизнен и приятен мъж. Тя обаче имаше вид на взискателна и напрегната. Лаура си каза, че трябва да наблюдава по-внимателно, за да провери дали първото й впечатление е било правилно.

Хавиер и Аналия бяха дошли в кабинета й заради непрекъснатите си спорове. Още в началото Лаура почувства интуитивно, че те са класически пример за двойка, която е пренесла личните си проблеми във връзката си. Лаура бе решила да ги смята за двойка, но да ги приема поотделно. Днес щеше да се види с Аналия. Тя се опитваше да овладее трудните отношения с баща си — буен и безсърдечен алкохолик, за да се постарае да не стоварва претенциите си върху Хавиер, който много пъти без вина (а други не толкова) опираше пешкира заради тази нерешена от съпругата му връзка.

В много отношения Беатрис и Уго бяха особена двойка — най-вече заради приликите, които Лаура намираше между Беатрис и себе си. Нейният живот и този на Беатрис си приличаха по безброй неща: идеите им за живота съвпадаха и имаха едни и същи стремежи. Но тази двойка бе особена и защото двамата бяха симпатични и седмичният сеанс с тях бе истинско удоволствие.

Много пъти беше мислила да ги изпрати при друг специалист. Въпреки това, нито Беатрис, нито Уго бяха приели предложението й да сменят терапевта, може би точно поради тази близост, която се долавяше при срещите им. И Лаура се бе оставила в плен на идеята да продължи да се среща с тях. В момента преминаваха през много интроспективен период. Двамата току-що бяха открили, че могат да си предоставят пространство „без контрол“ и да се радват на последиците. Беатрис отново бе започнала да посещава уроци по рисуване и отсъствията й бяха позволили на Уго да намери време да сърфира из интернет, вместо да се бори с параноичната тревога по отношение на „другите“, с които тя се срещаше.

Безпокойството й през този ден бе свързано с Армандо и Карла. Дълбоко в себе си Лаура не разбираше защо продължаваха да са заедно. Наричаше връзки като тяхната „аз-аз“, тъй като, според нея, този тип отношения бяха белязани от дребнавото упорство на двамата да се занимават изключително и само със самите себе си. Наричаше ги още „аз-аз“, защото идваха и си отиваха, разминаваха се по пагубен начин с караници, раздели, срещи, викове, обиди и мимолетни одобрявания. Смяташе ги също така за връзки „аз-аз“, защото много пъти двамата се оплитаха в трудни ситуации и беше невъзможно да се разбере как могат да излязат от бъркотията.

Двамата знаеха, че се лъжат, манипулират, съперничат си и живеят неудовлетворени. Тайно излизаха с други хора и непрекъснато флиртуваха с кого ли не. Въпреки това се сърдеха на Лаура всеки път, когато им предлагаше да се разделят, макар и временно, и не спираха да я убеждават, че имат толкова общи неща, че просто се налага да останат заедно, защото „се обичаме прекалено много, за да се разделим“, защото „аз знам, че тя е жената (или той е мъжът) на живота ми“, защото „когато човек обича, той трябва да се бори докрай за това, което обича“, защото „не бих могла да живея без него (или не бих могъл да живея без нея)“ и тъй нататък. И Лаура проявяваше лека настойчивост, а после отстъпваше донякъде, пак донякъде приемаше ограниченията им и се запитваше дали в крайна сметка не са прави, а тя или цялата наука грешаха със сложните психосоциални анализи на всяка връзка.

В крайна сметка — питаше се тя, — кой може да твърди, че за тях е по-добре да се разделят, отколкото да останат заедно? Нима е универсално правило, че е по-добре човек да е сам, отколкото в лоша компания?