Хорхе Букай - Да се обичаме с отворени очи

Като размишлявах върху тази идея и върху посланието на нашата книга, ми хрумна да ти предложа да я озаглавим «Да се обичаме с отворени очи».

Помисли върху това. Струва ми се, че има много общо с нас…

И накрая нещо, което няма никакво отношение към горното. Или може би има.

Спомняш ли си за моя приятел и бивш пациент Роберто? Да, този с приказката за Ехрох. Прочетох му твоя коментар и той бе възхитен (дори повече от мен) от твоята прозорливост и интелект. Тогава ми каза, че иска да се консултира с теб по някои аспекти на връзката си. Би ли могла да го приемеш, макар и за няколко сеанса, за да го насочиш?

Не искам да правиш нищо даром. Просто бих желал да го приемеш като обикновен пациент, да вземеш хонорара си и после, ако искаш, да ми кажеш мнението си за случая.

Ако отговорът ти е положителен, както се надявам, пиши ми на кой номер да му кажа да ти се обади.

Предварително благодаря.

Лаура веднага написа кратко писмо. Беше във възторг от заглавието, вдъхновено от Юрсенар, защото в една-единствена фраза синтезираше това, което искаха да кажат. Разбира се, че можеше да приеме Роберто за няколко консултации. За целта изпращаше адреса си, телефонните си номера и работното време в кабинета.

За всичко останало в писмото й не се казваше нито дума. Въпреки това, Лаура знаеше, че съветът на Фреди да не се отказва я беше заредил с нова решимост и че това щеше да занимава мислите й доста време.

— Здравейте, Лаура ли е? — попита един приятен глас рано сутринта в понеделник.

— Да — отговори тя.

— Вижте, аз съм пациентът, за когото ви е говорил доктор Даей.

— А, да. Как сте, Роберто?

— Колко е приятно да чуя, че си спомняте името ми…

За миг Лаура не знаеше какво да каже. Отговорът беше прекалено интимен за човек, когото не познаваше. Може би бе сгрешила, като го нарече по име. Дали не бе твърде строга със себе си? Може би Роберто просто се бе изненадал приятно и се бе почувствал благодарен, че не се е натъкнал на студения отговор на телефонния секретар.

Лаура си спомни първия път, когато се осмели да потърси терапевт: след като дни наред бе събирала смелост, тя позвъни и един хладен глас й отговори: „Това е кабинетът на доктор X… Не можем да отговорим на обаждането ви. Веднага след сигнала оставете името, фамилията и телефонния си номер. Ще ви се обадим, когато можем“.

„Веднага след сигнала“ тя бе затворила и се бе отказала от идеята да си запише час при доктор X…

— Здравейте, Лаура — продължи Роберто. — Там ли сте?

— Да, Роберто, извинете. С какво мога да ви помогна?

— Ами, препоръча ме Фреди, искам да кажа, доктор Даей. Бих искал да помоля за среща с вас.

— Чакайте да видя… — каза Лаура, докато отваряше бележника си. — Удобно ли ви е в четвъртък… в шест часа?

По линията настъпи мълчание и след няколко секунди връзката прекъсна.

— Ало? — опита Лаура, макар да знаеше, че е безполезно. — Ало? Ало!

Натисна сивия бутон на безжичния си телефон и с апарата в ръка, отиде до кухнята, за да си направи портокалов чай. Докато го пиеше, откри с изненада, че все още очаква обаждането. Стори й се странно, че пациентът не позвъни веднага.

Същата сутрин отиде два пъти до апарата, за да се увери, че работи.

— Сигурно ще се обади — каза си тя, за да приключи въпроса за себе си.

През остатъка от деня не си спомни за случилото се, но привечер, докато караше към къщи, си помисли, че трябва да пише на Фреди и да му разкаже за провалилия се опит на приятеля му да си запише час.

Не се наложи, защото във вторник около обяд телефонът иззвъня.

— Ало.

— Може ли да говоря с Лаура, моля? — каза Роберто.

— Здравейте, Роберто — Лаура искрено се зарадва, като разпозна гласа. — Какво стана вчера?

— Нищо, връзката прекъсна и после не можах повече да се обадя през целия ден. Моля да ме извините.

— Не, всичко е наред.

— Когато прекъсна, ви казвах, че Кристина и аз бихме искали да ви помолим за час за среща.

— Да, аз ви предложих четвъртък в шест часа. Тогава добре ли е?

— Сигурен съм, че да.

— Добре, ще се видим вдругиден в кабинета. Имате адреса, нали?

— Да, благодаря.

— Тогава до четвъртък — сбогува се Лаура.

— До четвъртък — каза Роберто.

В много отношения Кристина и Роберто бяха двойка като всяка друга, донякъде „бамбашка“, както би се изразила майка й, но така или иначе двойка. В четвъртък пристигнаха навреме и сеансът продължи почти два часа. В края на срещата Лаура усещаше, че връзката между тях е приключила отдавна и че единственото нещо, което ги свързваше, бяха спомените, навикът или незнайно какво. Не за първи път приемаше двойка, която очевидно беше мъртва и която всъщност се обръщаше към нея, за да могат двамата да се разделят.