Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

— Ще настане — казвах ти — вечер, подобна на морско дъно. Насипаният пясък ще заспи в спокойни дюни. Ти ще вървиш в прохладата по податлива и твърда почва…

Ала докато ти говорех, усещах по устните си вкус на лъжа, защото чрез въображението аз те подтиквах да се превърнеш в някой, различен от теб. И в мълчанието на моята обич изобщо не се възмущавах от обидите ти:

— Възможно е, господарю, ти да имаш право! Бог навярно утре ще преобрази неузнаваемо оцелелите в блажена тълпа. Но какво значение имат за нас тези непознати! В момента ние сме само шепа скорпиони, затворени в обръч от живи въглени!

И такива трябваше да бъдат те, Господи, заради Твоята слава.

Или очиствайки небето като саблен удар, пробуждаше се в своята нощна безпощадност северният вятър. Голата земя се изпразваше от топлина и хората зъзнеха сякаш приковани от звездите. Какво имах да кажа?

— Пак ще изгрее зората и светлината. Топлината на слънцето ще се разлее сладостно като кръв по крайниците ви. И затворили очи, ще усетите как то прониква в телата ви…

Но те ми отговаряха:

— На наше място Бог навярно ще постави зеленчукова градина с благодатни растения, които той ще наторява в добротата си. Ала тази нощ ние не сме нищо, освен леха ръж, изложена на вятъра.

И такива трябваше да бъдат те, Господи, заради Твоята слава.

Тогава, отдръпвайки се от тяхната слабост, аз молех Бога:

„Господи, достойно е, че те отказват моите фалшиви напитки. От друга страна, нямат голямо значение техните жалби: аз приличам на хирурга, който възстановява плътта и я кара да крещи. Познавам запаса от радост, зазидан в тях, макар да не зная думите, които биха могли да го отключат. Несъмнено той съвсем не е предназначен за този миг. Важно е да узрее плодът, преди да освободи меда си. Ние преживяваме час на горчивина. В нас няма нищо, освен стипчив вкус. На времето, което тече, е отредено да ни изцери и да ни превърне в радост заради Твоята слава.“

И като поемах по-нататък, аз продължавах да храня моя народ с камъни и да го поя с тръни.

Ала подобна най-напред на другите, без нищо да я отличава в началото от безбройните стъпки, вече изпаднали в пространството, ние правехме чудодейната стъпка. Празник, увенчаващ церемониала на вървежа. Благословен миг измежду други мигове, който разкъсва пашкула и отдава своето крилато съкровище на светлината.

Така водех моите хора към победата през несгодите на войната. Към светлината през нощта, към мълчанието на храма през пренасянето на камъните, към отклика, който намира поемата, през безплодността на граматиката, към гледката от планинските върхове през пукнатините и срутените тежки камъни. По време на прехода не отдавам значение на твоите отчайващи несгоди, защото се отнасям недоверчиво към лиризма на гъсеницата, която си вярва, че е влюбена в летенето. Достатъчно е тя да се самоизяжда при храносмилането на своето преображение. И ти да пребродиш твоята пустиня.

Ти не разполагаш със запечатаните в теб съкровища от радост, които преди часа въобще не е разрешено да отключваш. Голямо е наистина удоволствието, изпитвано при шахматната игра, когато победата увенчава твоята находчивост, ала съвсем не е в моя власт да ти доставя това удоволствие като подарък извън церемониала на играта.

Ето защо искам на етажа на дъските и гвоздеите да пееш химните на майсторите на гвоздеи и на дърводелците, а не химна на кораба. Тъй като аз ти предлагам скромните победи на гладката дъска и на изкования гвоздей, които ще изпълнят със задоволство сърцето ти, ако отначало си вървял към тях. Хубаво е твоето неодялано дърво, когато се бориш за гладката дъска. Хубава е твоята гладка дъска, когато се бориш за кораба.

Познавах оня, който, макар да се подчиняваше на церемониала на шахматната игра, тайно се прозяваше и местеше в отговор ходовете си с безучастна снизходителност, както закоравелият по сърце се съгласява да развлича децата.

— Погледни моята бойна флота — казва седемгодишният капитан, който е наредил пред теб три камъчета.

— Хубава бойна флота наистина — отговаря закоравелият по сърце, който преценява камъчетата с тъп поглед.

Който от тщеславие нехайно пропуска да прецени като съществен церемониала на шахматната игра, изобщо няма да усети вкуса на своята победа. Който от тщеславие нехайно пропуска да си създаде свой бог от дъските и гвоздеите, изобщо няма да построи кораба.

Драскачът, който никога няма да построи нищо, предпочита химна на кораба пред химна на майсторите на гвоздеи и на дърводелците, понеже е изтънчен; щом като корабът е подготвен за път, пуснат на вода и с издути от вятъра платна, вместо да ми заговори за непрестанната борба с морето, той вече ще ми възхвалява пеещия остров, който несъмнено осмисля дъските и гвоздеите, после осмисля борбата с морето, но при условие, че не си подценил нищо от последователните преображения, в резултат на които този остров ще се роди. Ала тоя тук, още при вида на първия гвоздей, оплетен в разложението на мечтата, ще ми възпее пъстроцветни птици и залези над коралите, които ще ме отвратят, защото предпочитам хрупкавия хляб пред подобни сладости, които, на всичко отгоре, ще ми се сторят подозрителни, тъй като има дъждовни острови, където птиците са сиви, и за да обикнем острова, когато стигнем до него, аз бих желал да чуя химна, който би накарал сърцето ми да откликне на сивото небе от безцветни птици.