Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Но аз, който не се мъча да строя без камъни моята катедрала и стигам до същността само като увенчаване на многообразието, аз, който не бих схванал нищо от цветето, ако не съществуваше едно самобитно цвете с определен брой венчелистчета, а не друг, с такъв избор на багрите, не друг, а аз, който съм изковал гвоздеите, рендосал дъските и поел един подир друг опасните тласъци от рамото на морето, аз мога да ти възпея острова, оформен и богат със същина, който съм изтръгнал със собствените си ръце от моретата.

Така е и с любовта. Ако моят драскач ми я възхвалява в нейната всеобхватност, какво ще науча за нея? Но жената, която е своенравна, ми разкрива един път. Тя говори така, а не иначе. Усмихва се така, а не иначе. Никоя не прилича на нея. И все пак, ето че привечер, когато се облакътя на прозореца, вместо да се сблъскам със своеобразната стена, струва ми се, че откривам Бога. Защото ти са потребни истински пътеки, с такива извивки, с такъв цвят на земята и такива шипки от двете страни. Само тогава ти отиваш някъде. Който умира от жажда, в мечтите си крачи към изворите. Обаче умира.

Така е и с моето милосърдие. Ето че започваш да декламираш за насилията над деца и ме хващаш да се прозявам. Ала ти не си ме отвел никъде. Казваш ми: „При онова корабокрушение са се удавили десет деца…“, ала аз не разбирам нищо от аритметика и няма да заплача два пъти по-силно, ако броят им е два пъти по-голям. Впрочем, въпреки че стотици хиляди от тях са умрели от основаването на империята, случва ти се да изпитваш наслада от живота и да си щастлив.

Ала аз ще заплача за някое, ако ти съумееш да ме отведеш до него по своеобразната пътека и както чрез това цвете достигам до цветята, случва се така, че чрез него аз ще преоткрия всички деца, ще заплача, и то не само за всички деца, но за всички хора.

Един ден ти ми беше разказал за онова, луничавото, куцото, униженото, което селото мразеше, понеже то живееше там като паразит, изоставено, дошло една вечер незнайно откъде.

Крещяха му:

— Ти си напаст за нашето хубаво село. Ти си гъба, поникнала върху нашия корен!

Ала срещайки го, ти му казваше:

— Ти, луничавото, нямаш ли си татко?

А то не отговаряше.

Или пък, понеже то имаше за приятели само животните и дърветата, ти му казваше:

— Защо никога не играеш с твоите връстници?

И то повдигаше рамене, без да ти отговори. Защото връстниците му хвърляха камъни по него заради това, че куцаше и идеше отдалече, където всичко е лошо.

Когато се осмеляваше да се приближи до игрите, хубавите момчета, най-добре сложените се изстъпваха пред него:

— Ти ходиш като рак и твоето село те е изплюло! Ти загрозяваш нашето! То беше хубаво село, ходещо право напред!

Тогава ти виждаше как то просто се обръщаше и се отдалечаваше, влачейки крак.

Ти му казваше, когато го срещнеш:

— Ти, луничавото, нямаш ли си майка?

Ала то не ти отговаряше. Поглеждаше те — време колкото за една светкавица — и се изчервяваше.

Все пак, тъй като си го представяше тъжно и огорчено, ти въобще не разбираше спокойната му кротост. Такова беше то. Такова, а не друго.

Настана вечерта, когато онези от селото поискаха да го прогонят с тояги:

— Това семе на недъгавостта, да върви да се загнездва другаде!

Ти го попита тогава, след като бе го защитил:

— Ти, луничавото, нямаш ли си брат?

Тогава лицето му светна и то те погледна право в очите:

— Да! Имам си брат!

И цялото изчервено от гордост то ти разказа за своя по-голям брат, този брат, а не друг.

Капитан някъде в империята. Чийто кон бил такъв на цвят, а не друг, и на чиято задница той го бил качил, него, куцото, него, луничавото, в един ден на слава. В такъв ден, а не в друг. И още веднъж щял да се появи по-големият брат. И този по-голям брат щеше пак да го качи на задницата на коня, него, куцото, него, луничавото, пред лицето на селото. „Само че, казваше ти детето, аз ще го помоля този път да ме сложи пред себе си, на шията, и той ще се съгласи! Аз ще съм този, който ще гледа. И аз ще съм този, който ще казва: наляво, надясно, по-бързо!… Защо брат ми би ми отказал? Той е доволен, когато ме вижда да се смея. Тогава ще сме двама!“

Тъй като то е нещо различно от кривокрак предмет, загрозен от лунички. То е нещо различно от самото себе си и от своята грозота. То е една кръв с брат си. И то се е разхождало на задницата на един боен кон в един ден на славата!

И се сипва зората на завръщането. И ти намираш детето седнало на ниската стена, с провесени нозе. И другите го замерят с камъни: