Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Тъй че ми се стори справедливо изобщо да не поделям на части съкровището.

Защото има само една справедливост: аз ще спася преди всичко това, което си. Справедливост за боговете? Справедливост за хората? Но Бог е част от теб и аз ще те спася, ако е възможно, стига твоето спасяване да го възвеличава. Ала въобще не ще те спася против твоите богове. Защото си част от тях.

Ще спася детето, ако е потребно, против майката, понеже най-напред то е било част от нея. Ала тя е занапред част от него. И ще спася блясъка на империята против орача, както и житото против земята. Ще спася черната перла, която ще бъде част от теб — дори когато не ти се пада като дял, понеже разхубавява цялото море — против смешното късче от перла, което би било част от теб и изобщо не те обогатява. Ще спася смисъла на любовта, за да можеш да бъдеш част от нея, против любовта, която би била част от теб като някаква придобивка или като някакво право, защото тогава ти не би могъл въобще да спечелиш любовта.

Ще спася извора, който те утолява, против самата ти жажда, в противен случай ти ще умреш — в сърцето или в плътта си.

И нехая за това, че думите си показват език една на друга, и за това, че сякаш се стремя да ти дам любовта, като я отказвам, и да те призова да живееш, като ти наложа смъртта, понеже противоположностите са изобретение на езика, който обърква онова, което мисли, че обхваща. (И започва ерата на голямата несправедливост, когато изискваш от човека да се произнесе за или против под страх от смъртно наказание.)

И тъй стори ми се справедливо изобщо да не възмездявам хората със съкровището, като го разпилявам на дребни късове, за да върна, понеже са били заграбени, накита на куртизанката, козата на пастира, крината жито на орача и златната монета на скъперника, а да възмездя духа с онова, което е било взето назаем от плътта. Така постъпваш, когато използваш мускулите си, за да одялаш камъка, после, когато победата е вече спечелена, отупваш длани една о друга, за да ги отърсиш от праха, отстъпваш назад, присвил очи, за да виждаш по-добре, накланяш леко глава настрани, после приемаш усмивката на бога като пареща рана.

Бих могъл безспорно да обагря в някаква светлина това чисто и просто възстановяване на отнетото. Защото едно е да притежаваш някакъв накит, някаква коза, крина жито или златна монета, от които не извличаш никакво удоволствие, и съвсем друго — да ги получиш като завършек на един празничен ден и връх на церемониала. Тъй като тези скромни подаръци носят баграта на подарък от царя и дар на любовта. И аз познавах оня собственик на поля с безброй рози, който би предпочел да се окаже лишен от тях до последната нива, отколкото да изгуби една-единствена увехнала роза, зашита в скромна кърпа, която той носеше до сърцето си. Ала този или онзи от моите поданици би могъл да се обърка и да повярва в глупостта си, че извлича своята радост от житото, от козата, от златото или от една увехнала роза, зашита в кърпа. И аз желаех да ги поуча. Бих могъл, разбира се, да превърна моето съкровище в награда. Ти облагородяваш по отношение на империята генерала победоносец или този, който е открил ново цвете, лекарство, или кораб. Но тук би ставало дума за пазарлък, който би намерил оправдание сам по себе си, логично и справедливо, задоволително за ума ти, но без никаква власт над сърцето ти. Ако ти изплатя заплатата, щом изтече месецът, откъде виждаш, че тя може да излъчва сияние? Затова ми се стори, че малко може да се очаква от поправянето на една несправедливост, от възхвалата на една преданост, от отдадената почит към гения. Ти гледаш и казваш: „Това е добре.“ Просто всичко е наред и се прибираш в къщи да се занимаваш с нещо друго. И никой не получава своя дял светлина, защото е естествено несправедливостта да бъде поправена, предаността да бъде възхвалена и почитта към гения да бъде отдадена. И ако жена ти те попита, когато отваряш вратата: „Какво ново има в града?“, вече забравил, ще й отговориш, че няма нищо за разказване. Защото и не помисляш да кажеш, че къщите са огрени от слънцето или че реката тече към морето.

Тъй че аз отклоних предложението на моя министър на правосъдието, който упорито се стремеше да ми наложи да възхвалявам или възнаграждавам добродетелта — щом като, от една страна, по такъв начин ти разрушаваш онова, което твърдиш, че честваш, а, от друга страна, подозирах, че той се интересува от добродетелта така, както би се интересувал от опаковка за деликатни плодове — не че беше прекалено разпуснат, а понеже проявяваше изтънченост в разпуснатостта си, оценявайки най-напред качеството.