Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Никой не съжалява за това, че не е пожелал да стане геометър. Никой не съжалява за това, че не е съжалявал, защото подобна постъпка е абсурдна. На житото се пада да създаде значението на земята. Тя става земя, годна да ражда жито. Също така ти не искаш от житото да желае да стане съзнание и светлина в очите, защото няма понятие нито за съзнанието, нито за светлината в очите. То е просто жито. На човека се пада да се храни и да превърне в пламенно усърдие и вечерна молитва пшеничния хляб. Тъй че въобще не питай моя орач дали желае чрез потта си да се превърне в поема, геометрия или архитектура, тъй като моят орач няма никакво понятие за тях. Той би употребил своя труд, за да усъвършенствува плуга си, защото е просто орач.

Но аз отказах да се произнеса в полза на камъните против храма, в полза на земята против дървото, в полза на плуга на орача против познанието. Аз уважавам всяко творение, въпреки че то се създава привидно върху несправедливостта, понеже ти отричаш камъка, за да изградиш храма. Все пак щом веднъж вече е създадено творението, нима аз няма да кажа, че храмът е значение на камъка и въздадена справедливост? Нима няма да кажа, че дървото е извисяване на земята? Нима няма да кажа, че геометрията облагородява орача, който е човек, макар той да не знае това?

Изобщо не създавам уважението въз основа на безплодна подялба на безплодни запаси сред пропито с омраза равенство. Войникът и капитанът са равни чрез империята. И ще кажа, че лошите скулптори са равни на добрия скулптор чрез шедьовъра, който е сътворил той, понеже те са му послужили като чернозем за неговото извисяване. Те са били условие за призванието му. Ще кажа, че орачът или пастирът са равни на добрия скулптор чрез неговия шедьовър, те са били условие за сътворяването му.

Все пак още те измъчва това, че ограбвам този орач, който не получава нищо в замяна. И мечтаеш за една империя, в която каменоломците край пътищата, докерите на пристанището и носачите на въглища в трюмовете да могат да се опияняват от поезия, геометрия и скулптура и сами да си налагат свободно допълнителен труд, за да изхранват твоите поети, твоите геометри и твоите скулптори.

Като правиш това, ти смесваш пътя и целта, защото несъмнено аз имам предвид извисяването на моя орач. Хубаво би било безспорно той да можеше да се опиянява от геометрия. Ала късоглед и забил нос в него, ти искаш да получиш резултат от своето действие в цикъла на един-единствен човешки живот и се стремиш да не предприемаш нищо, което прескача отделните личности, както и поколенията. С което се самозалъгваш.

Тъй като ти възпяваш тези, които са намерили смъртта в борба с морето на борда на крехки платноходи, откривайки за синовете си империята на островите. Възпяваш тези, които са умирали за своите изобретения, без да извличат облага от тях, за да могат други да ги усъвършенствуват. Възпяваш войниците, принесени в жертва на крепостните стени, които нищо не са пожънали за себе си от пролятата кръв. Възпяваш дори този, който посажда кедър, макар че е старец и не очаква нищо от една далечна сянка.

Има други орачи и други пастири, които тази поема по-късно ще овъзмезди. Защото поемата колонизира бавно и сянката на дървото ще бъде за сина. Добре е саможертвата да бъде овъзмездена възможно най-скоро, ала аз не желая все пак тя твърде бързо да престане да бъде необходима. Защото тя е условие, знак и път към извисяването. В течение на три години обковавам с гвоздеи и снабдявам с въжета и платна моя кораб. Не съм овъзмезден нито чрез миризмата на дъските, нито чрез звука на гвоздеите. За по-късно е отреден празничният ден. Впрочем има кораби, които дълго трябва да се подготвят за път. Ако вече няма за какво да призоваваш към жертви, това значи, че се считаш задоволен от построените кораби, от получените знания, от посадените дървета, от изваяните скулптури и смяташ, че дошъл часът да се настаниш като уседнал в чуждите черупки, за да използваш запасите.

От този момент нататък аз самият ще се настаня на най-високата кула, за да наблюдавам хоризонта. Защото ще е наближил часът на варварина.

Казах ти го: не съществува готов запас. Има само посока, извисяване и вървеж към нещо. Орачите ще настигнат геометрите — за да получат своето удоволствие в замяна на потта си, — когато геометрите вече няма да творят. Когато крачиш със същата стъпка след приятеля, ако той има някаква преднина и желае да го настигнеш, необходимо е да преустанови своя ход. Вече ти казах: ще откриеш равенството, щом вървежът най-сетне е станал безполезен, единствено там, където служат запасите, в часа на смъртта, когато Бог прибира в хамбара.