Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— Не му позволявай, господарю! — завика Хилон. — Ще почнат да ни замерят с камъни, а тогава какво ще помогне неговата сила? Не е ли по-хубаво да се вземе девойката от къщи и да не излагаме нито нея, нито себе си на гибел?

— Така ще бъде, Кротон — каза Виниций.

— Твои пари, твоя воля! Помни само, господарю, че утре отивам в Беневент.

— Имам петстотин роби в града — отговори Виниций.

След това им даде знак да си отидат, а самият той отиде в библиотеката си, седна и написа на Петроний следните думи:

„Хилон намери Лигия. Довечера, отивам с него и Кротон в Остриан и ще я отвлека веднага или пък утре — от дома й. Нека боговете те обсипят с всички блага. Бъди здрав, carissime, от радост не мога да ти пиша повече.“

Той остави тръстиковото перо и почна да се разхожда с бързи крачки, защото освен радостта, която заливаше душата му, мореше го треска. Казваше си, че утре Лигия ще бъде в този дом. Не знаеше как ще постъпи с нея, но чувстваше, че ако тя пожелае да го обича, ще бъде неин слуга. Спомняше си думите на Актея, че е любим и това го трогваше до дън душа. Всъщност всичко се свеждаше само до едно — да бъде победена някаква моминска свенливост, и до някакъв венчален обред, какъвто навярно налага християнското учение. Но ако е така, щом веднъж Лигия бъде в неговия дом и отстъпи доброволно или насила, трябва да си каже: „Свърши се“ и после вече ще бъде покорна и любеща.

Но Хилон влезе и прекъсна тези радостни мисли.

— Господарю — каза гъркът, — още нещо ми дойде наум; ами ако християните имат някакви знаци, някакви тесери, без които никого не ще пуснат в Остриан? Зная, че в молитвените домове е така и че такива тесери аз получих от Евриций; затова позволи ми да отида при него, господарю, да го разпитам подробно и да получа тези знаци, ако е необходимо.

— Добре, благородни мъдрецо — отговори весело Виниций. — Говориш като предвидлив човек и заслужаваш похвала за това. Добре, ще отидеш при Евриций или където искаш, но за по-сигурно ще оставиш на тая маса тук кесията, която получи.

Хилон, който винаги без желание се разделяше с парите, направи недоволна гримаса, но изпълни заповедта и излезе. От Карини до цирка не беше далеч, затова той се върна много преди да се здрачи.

— Ето знаците, господарю. Без тях не биха ни пуснали. Разпитах добре и за пътя и казах на Евриций, че тези знаци ми са нужни само за моите приятели, а че аз самият не ще отида, защото за мен, стария, е много далеч, и най-после — че утре ще видя великия апостол, който ще ми повтори най-хубавото от своето слово.

— Как така: няма да отидеш! Трябва да дойдеш! — каза Виниций.

— Зная, че трябва, но ще дойда добре прикрит под качулката, а съветвам и вие да направите същото; иначе можем да подплашим птиците.

След малко те вече почнаха да се приготовляват, защото вън вече се стъмваше. Взеха галски плащове с качулки, взеха фенери; Виниций се въоръжи, въоръжи и спътниците си с къси извити ножове, а Хилон сложи перуката, с която се беше снабдил на път към Евриций, и излязоха. Те бързаха, за да стигнат до далечната Номентанска порта, преди да я затворят.

Вървяха по Викус Патрициус, край Виминала, до старата Виминалска порта, около онова място, където Диоклециан по-късно издигна великолепни бани. Отминаха развалините на стената на Сервий Тулий и през още по-пусти места стигнаха до Номентанската порта, а там, като завиха наляво, към Салария, озоваха се всред хълмове с копални за пясък, а тук-таме имаше и гробища. Вече напълно се беше стъмнило и понеже луната още не беше изгряла, трудно биха намерили пътя, ако не им го показваха самите християни, Хилон беше предвидил и това. Така отдясно, отляво и напред се виждаха тъмни фигури, които предпазливо се насочваха към пясъчните долища. Някои от тези хора носеха фенерчета, но ги закриваха с плащовете си, а други, които по-добре познаваха пътя, вървяха в тъмното. Набитото войнишко око на Виниций различаваше по движенията по-младите мъже от старците, които едва вървяха, като се подпираха на тоягите си, и от жените, старателно загърнати в дълги столи. Редките минувачи и селяните, които излизаха от града, навярно ги взимаха за работници, които отиваха към аренариите, или пък за погребални братства, членовете на които си уреждаха понякога нощем обредни агапи. Но колкото по-нататък отиваха младият патриций и неговите спътници, толкова повече фенерчета светваха и броят на хората се увеличаваше.

Някои от тях пееха със снишен глас песни, които се струваха на Виниций пълни с копнеж. От време на време ухото му долавяше откъслечни думи или изречения от песента: „Стани ти, който спиш“ или „Стани из мъртвите“, ту пък името на Христа се повтаряше от мъже и жени. Но Виниций не обръщаше внимание на думите, владееше го една мисъл — че някоя от тези тъмни фигури е може би Лигия. Някои, минавайки наблизо, мълвяха: „Мир вам“ или „Слава на Христа“, а него го обхващаше тревога и сърцето му почваше да бие по-живо, защото му се струваше, че чува гласа на Лигия. Всяка фигура и всяко движение, което му напомняше за нея, го заблуждаваше и чак когато няколко пъти се увери, че се е излъгал, почна да не се доверява на очите си.