Хенрик Сенкевич - Quo vadis

— В нито един дом не се отнасят с тях така както в дома на Авъл — прекъсна го Виниций.

— Ето, виждаш ли? Помпония ми споменаваше за някакъв бог, който бил единствен, всемогъщ и милосърден. Къде е скрила всички други, това си е нейна работа, но този неин Логос не би бил толкова всемогъщ, а по-скоро би бил жалък бог, ако има само две почитателки, тоест Помпония и Лигия, заедно с техния Урс. Те сигурно са повече, тези едноверци, и те именно са помогнали на Лигия.

— Тази вяра повелява да прощават — каза Виниций. — Срещнах у Актея Помпония и тя ми каза: „Нека бог ти прости кривдата, която причини на Лигия и на нас.“

— Навярно техният бог е някакъв много доброжелателен куратор. Ха, нека тогава ти прости и в знак на прошка ти върне девойката.

— Бих му принесъл още утре в жертва хекатомба. Не искам ни храна, ни баня, ни сън. Ще взема една тъмна лацерна и ще тръгна да скитам по града. Може би ще я намеря предрешена. Аз съм болен.

Петроний го загледа със състрадание. Наистина Виниций имаше сини кръгове под очите си, зениците му трескаво горяха, върху небръснатото му от сутринта лице покаралата брада като тъмна ивица обточваше силно очертаните му челюсти. Косите му бяха разчорлени, той наистина приличаше на болен. Ирада и златокосата Евника също го гледаха със съчувствие, но той сякаш не ги виждаше. Те двамата с Петроний обръщаха толкова малко внимание на робините, като че ли около тях имаше не хора, а кучета.

— Треска те мори — каза Петроний.

— Да.

— Тогава чуй ме… Не зная какво би ти предписал лекарят, но зная как бих постъпил на твое място. И така — докато се намери онази, потърсил бих в друга това, което съм загубил с нея. Видях в твоята вила разкошни тела. Недей да спориш… Зная какво е любов и зная, че когато човек жадува за една, друга не може да я замени. Но в една красива робиня винаги може да се намери поне временно развлечение…

— Не искам! — отговори Виниций.

Но Петроний, който имаше голяма слабост към него и наистина искаше да облекчи страданието му, се замисли как да стори това.

— Може би твоите са загубили за тебе чара на новото — каза той след малко, — но (и тук започна да гледа ту Ирада, ту Евника и най-сетне сложи длан на бедрото на златокосата гъркиня) погледни тази харита. Преди няколко дена младият Фонтей Капитон ми даваше за нея три чудно хубави момчета от Клазомене, защото по-красиво тяло и Скопас дори не е създал. Сам не разбирам защо досега съм останал равнодушен към нея, във всеки случай не мисълта за Хризотемида ме е въздържала! Ето, подарявам ти я, вземи я!

А златокосата Евника, като чу това, в миг побледня като платно, гледаше с уплашени очи Виниций и със затаен дъх очакваше неговия отговор.

Но той изведнъж скочи и като стисна челото си с ръце, почна да говори бързо, като човек, терзан от болест, който не иска да слуша нищо:

— Не! Не!… Не искам да знам за нея! Не искам и да чуя за други. Благодаря ти, но не искам! Ще отида да търся из града другата. Кажи да ми дадат галска лацерна с качулка. Ще отида отвъд Тибър. Да можех да зърна поне Урс!…

И той излезе бързо. Петроний, като видя, че него наистина не го сдържа на едно място, не се опита да го спре. Но като сметна отказа на Виниций за временно отвращение от всяка жена, която не беше Лигия, и като не искаше великодушието му да отиде напразно, обърна се към робинята и й каза:

— Евника, ще се изкъпеш, ще се намажеш с благовония и преоблечеш, а после ще отидеш в дома на Виниций.

Но тя падна на колене пред него и със сключени ръце почна да се моли да не я отдалечава от дома си. Тя не искала да отиде у Виниций и предпочита тук да носи дърва за хипокаустума, отколкото там да бъде първа между слугите. Не иска! Не може! И го умолява да се смили над нея. Нека заповяда да я бият с пръчки всеки ден, но да не я изпраща другаде.

И треперейки като дете от боязън и от възхищение, тя простираше към него ръце, а той я слушаше изумен. Робиня, която се осмелява да помоли да не изпълни заповед, робиня, която казва „не искам и не мога“, беше нещо нечувано в Рим и Петроний отначало не можеше да повярва на ушите си. После сви вежди. Той беше твърде изтънчен, за да бъде жесток. На неговите роби се даваше много по-голяма свобода, особено в любовната разпуснатост, отколкото на други роби, но при едно условие, че образцово ще изпълняват службата си и почитат господарската воля наравно о волята на боговете. А когато не изпълняваха тези две задължения, той не скъпеше наказанията, каквито се налагаха според общия обичай.