Хенрик Сенкевич - Quo vadis

Четоха пак стихове или слушаха диалози, в които чудачествата заместваха остроумието. После прочутият мим, Парис, представи приключенията на Йо, дъщеря на Инах. На гостите, а особено на Лигия, непривикнала на подобни зрелища, й се струваше, че вижда чудеса и вълшебства. Парис с движения на тялото и ръцете си разкриваше неща, които обикновеният танц не можеше да изрази. Ръцете бързо се движеха във въздуха, сякаш създаваха жив светлив облак, тръпнещ, страстен, обгръщащ изнемогналата девическа снага, разтърсвана от спазмата на сладострастието. Това беше образ, а не танц, образ ясен, разкриващ тайните на любовта, чаровен и безсрамен. А след като той свърши, влязоха корибанти и започнаха заедно със сирийски момичета, под звуците на цитри, флейти, цимбали и тимпани, вакхически танц, изпълнен с диви крясъци и още по-дива разюзданост; на Лигия се стори, че жив огън ще я изгори, че мълния би трябвало да падне върху този дом или таванът да се срути върху главите на пируващите.

Но през златната мрежа, изопната под тавана, падаха само рози, а пък полупияният Виниций й казваше:

— Видях те в дома на Авъл при фонтана и те залюбих. Беше на разсъмване и ти мислеше, че никой не гледа, а аз те видях… Такава те виждам и сега, въпреки че този пеплум те скрива от очите ми. Махни пеплума като Криспинила. Гледай! Богове и хора търсят любов. Няма на света нищо освен нея! Облегни глава на гърдите ми и затвори очи.

А нейният пулс биеше тревожно в слепите очи и ръцете. Струваше й се, че пада в някаква пропаст, а същият този Виниций, който преди й се струваше близък и предан, вместо да я спася, сам я блъска в нея. И тя почувства съжаление към него. Отново започна да се страхува от този пир и от Виниций, и от себе си. Някакъв глас, подобен на гласа на Помпония, й викаше: „Лигия, спасявай се!“, но и нещо друго говореше в нея — че вече е много късно, че този, който е близнат от такъв пламък и е видял всичко, което ставаше на това пиршество, този, чието сърце е било така, както биеше нейното, когато слушаше думите на Виниций, и който е бил обхванат от такива тръпки, каквито я пронизваха, когато Виниций се доближаваше до нея, той е загубен, загубен безвъзвратно. Прилошаваше й. Имаше мигове, когато й се струваше, че ще загуби съзнание, а после, че ще се случи нещо страшно. Знаеше, че никой, ако не искаше да разгневи цезаря, нямаше право да стане, докато не е станал самият цезар; но дори и да не беше така, тя вече нямаше сили да стори това.

До края на пиршеството имаше още много време. Робите носеха все нови и нови ястия и непрекъснато пълнеха чашите с вино, а пред подковообразната трапеза излязоха двама атлети и започнаха да се борят пред гостите. Силните им блестящи тела се сляха в един силен отломък, костите им пращяха в техните железни ръце, от стиснатите им челюсти се цедеше зловещо скърцане на зъби. Понякога се чуваха глухите удари на краката им по поръсения с шафран под, после отново застиваха неподвижни, тихи и на зрителите им се струваше, че виждат пред себе си скулптурна група, изваяна от камък. Очите на римляните с наслада следяха движенията на страшно изопнатите мускули на гърбовете, ръцете и краката им… Но борбата не продължи много, щото Кротон, победител в много борби и ръководител на гладиаторската школа, минаваше за най-силния борец в империята. Противникът му най-напред започна да диша ускорено, после да хърка, лицето му посиня, накрая кръв бликна от устата му и той увисна в ръцете на Кротон.

Краят на борбата бе посрещнат с гръм от ръкопляскания, а Кротон, опрял стъпало на плещите на противника, кръстоса на гърди грамадните си ръце и огледа залата с очи на триумфатор.

После влязоха имитатори на зверове и на техните гласове, фокусници и смешници, но тях почти не ги гледаха, защото виното вече бе замъглило очите на всички. Пиршеството постепенно се превърна в пиянска и развратна оргия. Сирийските момичета, които преди бяха танцували вакхическия танец, се смесиха с гостите. Музиката се превърна в безредни и диви звуци на цитри, лютни, арменски цимбали, египетски систри, тръби и рогове, а понеже някои от сътрапезниците искаха да разговарят, започнаха да крещят на музикантите да си вървят. Въздухът, преситен с мириса на цветя, изпълнен с аромата на благовонията, с които красиви юноши през време на угощението пръскаха стъпалата на пируващите, преситен с шафран и човешки дъх, стана задушен; лампите светеха с мъждукащ пламък, венците на главите се бяха изкривили, лицата бяха побледнели и се покриха с капчици пот.