Питакъс Лор - Аз съм номер четири

— Хайде, отивам да превземам училището.

— Дръж се прилично.

Тръгвам към сградата. Както е при повечето гимназии, и тук има тълпи от момчета и момичета, които се размотават наоколо. Те са разделени на групички — спортягите и мажоретките, музикантите от училищния състав, помъкнали инструментите си, зубърите с техните очила, учебници и блекбърита, напушеняците, скупчени отстрани, забравили за всички останали. Някакво момче, длъгнесто и с дебели очила, стои само̀. Носи черна фланелка на НАСА и дънки и едва ли тежи повече от петдесет кила. Държи ръчен телескоп и изучава небето, което до голяма степен е затъмнено от облаци. Забелязвам и едно момиче, което снима, придвижвайки се с лекота от една групичка на друга. Тя е невероятно красива с правата си руса коса, която се спуска под раменете й; има кожа с цвят на слонова кост, високи скули и нежни сини очи. Изглежда, всички я познават и я поздравяват и никой не възразява да го заснеме.

Тя ме вижда, усмихва се и ми махва. Чудя се защо, и се обръщам да видя дали няма някой зад мен. Има наистина — три хлапета, които обсъждат някакво домашно по математика, но никой друг. Обръщам се пак. Момичето тръгва към мен и ми се усмихва. Никога досега не съм виждал толкова красиво момиче, още по-малко пък съм говорил с такова и определено не ми се е случвало то да ми маха и да ми се усмихва, сякаш сме приятели. Веднага ме хващат нервите и започвам да се изчервявам. Но си оставам и подозрителен, както са ме научили да бъда. С приближаването си тя вдига фотоапарата и започва да ме снима. Размахвам ръце, за да скрия лицето си. Тя снижава фотоапарата и се усмихва.

— Не се срамувай.

— Няма такова нещо. Просто се опитвам да предпазя обектива ти. Лицето ми може да го счупи.

Тя се разсмива.

— С тази намръщена физиономия може и да успее. Дай една усмивка.

Усмихвам се леко. Толкова съм нервен, имам чувството, че ще експлодирам. Усещам как вратът ми гори, как ръцете ми се сгорещяват.

— Това не е истинска усмивка — казва тя шеговито. — Усмивката изисква да си покажеш зъбите.

Усмихвам се широко и тя снима. Обикновено не позволявам на никой да ме снима. Ако се появя после в Интернет или в някой вестник, откриването ми ще стане далеч по-лесно. В двата случая, когато това стана, Анри побесня, добра се до снимките и ги унищожи. Ако знаеше какво правя в момента, щях да си навлека големи неприятности. Само че не мога да се сдържа — това момиче е толкова хубаво и толкова чаровно. Докато ме снима, някакво куче идва към мен на бегом. Бигъл с увиснали светлокафяви уши, бели крачета и гърди, със стройно черно тяло. Той е измършавял и мръсен, сякаш е безстопанствен. Потърква се в крака ми, скимти, опитва се да привлече вниманието ми. Момичето решава, че това е много сладко, и ме кара да коленича, за да ме снима с кучето. Веднага щом започва да щрака с фотоапарата, то се дръпва назад. Всеки път, когато пробва отново, то се отдръпва още повече. Накрая тя се отказва и ми прави още няколко снимки. Кучето седи на десетина метра от нас и ни гледа.

— Познаваш ли това куче? — пита тя.

— Никога не съм го виждал.

— Определено те харесва. Ти си Джон, нали?

Тя си подава ръката.

— Да — казвам. — Откъде знаеш?

— Аз съм Сара Харт. Майка ми е вашият агент по недвижими имоти. Каза ми, че вероятно ще започнеш училище днес и че ще е добре да те наглеждам. Ти си единственият нов ученик днес.

Разсмивам се.

— Да, срещнах майка ти. Много мила жена.

— Ще ми стиснеш ли ръката?

Тя стои срещу мен с протегната ръка. Усмихвам се и я поемам и това буквално е едно от най-великите усещания, които съм изпитвал.

— Ау! — казва тя.

— Какво?

— Ръката ти гори. И то яко, като че ли имаш температура или нещо такова.

— Едва ли.

Тя ме пуска.

— Може би просто си топлокръвен.

— Да, може би е това.

Звънецът бие в далечината и Сара ми обяснява, че това е предупредителният звънец. Имаме пет минути, за да стигнем за часа. Казваме си чао и я гледам как се отдалечава. Миг по-късно нещо ме удря отзад по лакътя. Обръщам се и виждам групичка футболисти, всичките със спортни якета, да профучават покрай мен. Един от тях ме гледа свирепо и аз разбирам, че той ме е ударил с раницата си, докато ме е подминавал. Съмнявам се да е било случайно и тръгвам след тях. Знам, че няма да направя нищо, въпреки че бих могъл. Просто не харесвам побойници. В този момент виждам, че и момчето с тениската на НАСА върви с мен.

— Знам, че си нов, така че ще те въведа в нещата — казва той.