Питакъс Лор - Аз съм номер четири

Повечето мебели вътре са покрити с бели чаршафи. Върху онези, които не са, има дебел слой прах и мъртви насекоми. Мрежите на прозорците изглеждат чупливи на допир, а стените са облицовани с евтина ламперия от шперплат. Има две спални, скромна кухня с отровнозелен линолеум, една баня. Всекидневната е просторна и правоъгълна, разположена в предната част на къщата. В другия край има камина. Минавам напред и хвърлям раницата си на леглото в по-малката стая. На стената виси огромен избледнял плакат на футболист в яркооранжев екип. Хванали са го, докато хвърля пас, и изглежда сякаш ще бъде смачкан от някакъв гигантски човек в екип в черно и златно. Пише „Бърни Косар, куотърбек, Кливлънд Браунс“.

— Ела да кажеш довиждане на г-жа Харт — провиква се Анри от всекидневната.

Г-жа Харт стои на вратата с Анри. Тя ми казва, че трябва да потърся дъщеря й в училище и че бихме могли да станем приятели. Усмихвам се и казвам: да, би било хубаво. Веднага щом си тръгва, започваме да разопаковаме пикапа. В зависимост от това колко бързо напускаме дадено място, ние пътуваме или със съвсем малко багаж — тоест с дрехите на гърба ни, лаптопа на Анри и сложно резбования Лориенски сандък, с който не се разделяме, — или успяваме да вземем няколко неща — обикновено допълнителните компютри на Анри и съоръженията, които използва, за да отцепи периметъра и да търси новини и събития в мрежата, които биха могли да бъдат свързани с нас. Сега идваме със сандъка, двата мощни компютъра, четири монитора и четири камери. Имаме и някакви дрехи, макар че повечето от тези, които носехме във Флорида, няма да бъдат подходящи за живота ни в Охайо. Анри отнася сандъка в стаята си и двамата прехвърляме цялото оборудване в мазето, където той ще го ползва далеч от погледите на посетителите. Веднага след като прибираме всичко вътре, той започва да монтира камерите и да включва мониторите.

— Няма да имаме интернет до сутринта. Но ако искаш да тръгнеш на училище от утре, мога да принтирам всичките ти нови документи.

— Ако остана, ще трябва ли да ти помагам с разчистването и дооправянето на това място?

— Да.

— Ще отида на училище — казвам.

— Тогава ще е по-добре да се наспиш.

Още една нова самоличност, още едно ново училище. Толкова много съм ги сменял през годините, че вече им изгубих броя. Петнадесет? Двадесет? Винаги малко градче, малко училище, винаги се повтаря едно и също. Новите ученици привличат внимание. Понякога изпитвам съмнение към стратегията ни да се придържаме към малките градове, защото е трудно, почти невъзможно да останеш незабелязан. Но знам и основния аргумент на Анри: за тях също е невъзможно да останат незабелязани.

Училището е на пет километра от къщи. Анри ме закарва сутринта. По-малко е от повечето други, които съм посещавал, и представлява една невзрачна, едноетажна, продълговата и ниска сграда. Голяма рисунка с пират, стиснал нож между зъбите си, покрива външната стена до входа.

— Значи сега стана пират, а? — казва Анри до мен.

— Така изглежда — отговарям аз.

— Знаеш процедурата — казва той.

— Това не ми е първото родео.

— Не им показвай интелекта си. Ще ги накара да те намразят.

— През ум не ми минава да го направя.

— Не изпъквай и не привличай прекалено много внимание.

— Ще бъда просто мушица на стената.

— И не наранявай никого. Ти си много по-силен от тях.

— Знам.

— Най-важното, винаги бъди готов. Готов да си тръгнеш на момента. Какво носиш в раницата?

— Сушени плодове и ядки, достатъчни за пет дни. Резервни чорапи и термобельо. Дъждобран. Преносим джипиес. Нож, маскиран като химикалка.

— Без него да не излизаш — той си поема дълбоко въздух. — И се оглеждай за знаци. Тези дни ще се появят заветите ти. Скрий ги на всяка цена и ми се обади веднага.

— Знам, Анри.

— Тези дни, Джон — повтаря той. — Ако пръстите ти започнат да изчезват или пък да се носиш из въздуха, или да се тресеш с все сила, или да изгубиш контрол над мускулите си, или пък ако започнеш да чуваш гласове, когато никой наоколо не говори — каквото и да е, обаждаш се.

Потупвам раницата си.

— Телефонът ми е точно тук.

— Ще те чакам тук след училище. Успех там, хлапе — казва той.

Усмихвам му се. Той е на петдесет години, което значи, че е бил на четиридесет, когато сме пристигнали. Възрастта е направила прехода му по-труден. Той все още говори със силен лориенски акцент, който често бъркат с френския. Това беше добро алиби в началото, затова той се нарече Анри и си остана с това име оттогава, променяйки единствено фамилията си, за да пасва на моята.