Диана Гэблдон - В капана на времето

Вероятно и тя усещаше странното потиснато вълнение, което Клеър излъчваше като електрическо поле. Той го почувства още при влизането ѝ стаята, а откритията му само го засилиха. Помисли си, че ако я докосне, вероятно между тях ще прескочи голяма искра от статично електричество.

Почукване прекъсна мислите му. Вратата се отвори и влезе Фиона, която буташе количката за чая: напълно оборудвана с чайник, чаши, дантелени подложки, три вида сандвичи, кексчета с крем, пандишпан, тарти с конфитюр и кифли с бита сметана.

— Еха! — възкликна Бриана. — Всичко това за нас ли е или очаквате още десетина души?

Клеър Рандал погледна усмихната чаените приготовления. Електрическото поле още беше тук, но потиснато от огромно усилие. Роджър видя как ръката ѝ стиска толкова здраво гънките на полата, че пръстенът се забиваше в плътта.

— При това изобилие ще се нахраним за седмици напред — каза тя. — Изглежда прекрасно!

Фиона засия. Тя беше ниска, пълна и хубава като малка кафява кокошчица. Роджър въздъхна вътрешно. Беше доволен, че предлага подобно гостоприемство, но съзнаваше, че изобилието от закуски цели да спечели неговото възхищение. Деветнайсетгодишната Фиона имаше една яростна амбиция в живота си. Да бъде съпруга. За предпочитане на мъж с добра професия. Още щом видя Роджър при пристигането му преди седмица, за да се заеме с делата на Преподобния, тя реши, че доцент по история е най-добрата възможност, която Инвърнес може да предложи.

Оттогава го тъпчеше като коледна пуйка, лъскаше му обувките, подреждаше чехлите и четката за зъби, оправяше му леглото, четкаше му палтото, носеше вечерния вестник и го оставяше до чинията му, разтриваше врата му след дългите часове работа и непрестанно се интересуваше от физическия му комфорт, от настроението му и от здравето му по принцип. Роджър никога не беше ставал обект на подобен прилив от домашни грижи.

Накратко — Фиона го влудяваше. Настоящият му небръснат и раздърпан облик беше по-скоро реакция на нейното неуморно преследване, отколкото спускане към вродената мърлящина при мъжете, временно освободени от изискванията на службата и обществото.

Мисълта да бъде впримчен от светите окови на брака с Фиона Греъм го смразяваше до мозъка на костите му. Тя щеше да го влуди само за година с постоянните си грижи. Освен това я имаше Бриана Рандал, която сега се взираше замислено в количката със закуските, сякаш се чудеше откъде да започне.

Този следобед той удържаше вниманието си твърдо приковано в Клеър Рандал и нейния проект, като избягваше да поглежда към дъщерята. Клеър Рандал беше хубава, с фини кости и прозрачна кожа, с които щеше да е красавица и на шейсет. Но погледнеше ли към Бриана Рандал, дъхът му секваше.

Тя имаше осанка на кралица, не беше прегърбена като повечето високи момичета. По изправения гръб и елегантната поза на майката Роджър се досещаше откъде се е появило точно това качество. Но не и забележителния ръст, водопадът от дълга до кръста червена коса, опъстрена със златно и медено, поръсена с кехлибар и канела, къдреща се небрежно около лицето и по раменете като мантия. Очите, така тъмносини, че почти черни понякога. Широката уста с пълна горна устна, която сякаш си просеше целувки и страстни ухапвания. Тези неща вероятно идваха от бащата.

Роджър всъщност беше доволен от отсъствието на бащата, защото той сигурно би се засегнал съвсем по родителски от мислите, които се въртяха в главата му; мисли, за които отчаяно се страхуваше да не се изпишат на лицето му.

— Чай? — попита сърдечно. — Великолепно. Прекрасно. Изглежда вкусно, Фиона. Благодаря. Аз, ъъъ, мисля, че не се нуждаем от нищо повече.

Фиона пренебрегна очевидния намек да се оттегли, кимаше снизходително на комплиментите на гостенките, поставяше подложките и чашките с отработени движения, наливаше чая, раздаде и чинийките с кейка и като че ли възнамеряваше да остане като една истинска домакиня.

— Сложи си сметана на кифлите, Родж… господин Уейкфийлд — предложи тя и загреба сметана, без да чака отговор.

— Твърде слаб си, трябва да те охраним. — Озърна се заговорнически към Бриана Рандал, докато добавяше: — Нали знаете какви са мъжете; не се хранят добре, ако нямат жена, която да се грижи за тях.

— Той е голям късметлия, че има теб — отвърна любезно Бриана.

Роджър пое дълбоко дъх и огъна няколко пъти пръсти, докато поривът да удуши Фиона отмине.

— Фиона — рече той. — Би ли… би ли ми направила една малка услуга?