Диана Гэблдон - В капана на времето

— Да, знам за него. — Говореше спокойно, но беше пребледняла и Роджър видя как една веничка пулсира бързо в основата на гърлото ѝ. — Не го включих в списъка, защото вече знам какво се е случило с него. Джейми Фрейзър загива при Калоден.

— Сигурна ли сте?

Сякаш нетърпелива да си тръгне, Клеър грабна чантата си и се озърна по коридора към банята, където тракането на старата брава оповести опитите на Бриана да излезе.

— Да — отвърна тя, без да поглежда назад. — Напълно съм сигурна. О, господин Уейкфийлд… исках да кажа, Роджър. — Обърна се и го фиксира със странните на цвят очи. На тази светлина изглеждаха почти жълти; очи на голяма котка, леопардови очи. — Моля ви, не споменавайте Джейми Фрейзър пред дъщеря ми.

Беше късно, отдавна трябваше да си е легнал, но установи, че не може да заспи. Дали заради раздразнението от Фиона, объркващите противоречия при Клеър Рандал или от вълнение за предстоящото проучване с Бриана Рандал, но не можа да мигне. Вместо да се мята, върти или брои овце, реши да извлече полза от безсънието си. Малко ровене из документите на Преподобния вероятно щеше да го приспи зa нула време.

В стаята на Фиона в края на коридора още светеше и той слезе на пръсти по стълбите, за да не я безпокои. После, след като включи лампата в кабинета, спря за миг, за да поразмишлява над мащаба на предстоящата задача.

Стената беше добър пример за ума на Преподобния Уейкфийлд. Тя покриваше цяла стена в кабинета и представляваше коркова дъска с размери почти шест на три метра. Корк буквално не се виждаше под слоевете хартия, бележки, снимки, циклостилни копия, сметки, рецепти, птичи пера, откъснати крайчета от пликове с интересни пощенски марки, етикетчета с адреси, ключодържатели, пощенски картички, ластици и други дреболии, закачени с кабари или увесени на канап.

На места бележките стигаха до дванайсет пласта дълбочина, но въпреки това Преподобният винаги успяваше да открие от първия път онова, което търсеше. Роджър си помисли, че вероятно стената е организирана по някакъв основен и така недоловим принцип, че дори учените от НАСА не биха могли да го открият.

Огледа я със съмнение. Нямаше някаква логическа отправна точка. Посегна колебливо към циклостилно копие на списък с датите на Общото събрание, изпратено от канцеларията на епископа, но се разсея от нарисуван с молив дракон под него, от чиито ноздри изригваха доста артистично изобразени облачета дим, а от устата му се изстрелваха зелени пламъци.

С криви големи букви в долната част на листа беше написано РОДЖЪР. Той смътно си спомни как беше обяснил, че драконът издишвал зелен огън, защото ядял само спанак. Остави списъка от епископа на мястото му и се извърна от стената. Щеше да се оправя с нея по-късно.

Огромното дъбово писалище с поне четиридесет претъпкани до пръсване ниши, приличаше на пай. Роджър с въздишка издърпа очукания офис стол и седна, за да се опита да открие защо Преподобният е решил, че си струва да запази тези документи.

Едната купчина беше от сметки за плащане. На друга имаше официални на вид документи: документ за собственост на автомобил, пазарни оценки, сертификати от строителната инспекция. На друга купчина бяха струпани бележки, свързани с исторически проучвания. А на трета — проучвания на родословното дърво. Следващата беше съставена предимно от боклуци.

Потънал в задачата си, той не чу как вратата зад него се отвори, нито приближаващите стъпки. Внезапно на писалището се появи огромен чайник.

— А? — Изправи се, примигващ.

— Реших, че може да искате малко чай, господин Уейк… Роджър. — Фиона остави поднос с чаша и чиния с бисквити.

— О, благодаря. — Наистина беше гладен. Усмихна ѝ се дружелюбно, с което предизвика поруменяването на кръглите ѝ бели бузки. Явно окуражена от това, тя не излезе, а остана до ъгъла на бюрото, за да наблюдава с възхищение как той работи и отхапва от шоколадова бисквита.

Смътно осъзнал, че трябва някак да отбележи присъствието ѝ, Роджър вдигна недоядената бисквита и измърмори:

— Хубава е.

— Нали? Аз ги направих. — Фиона се изчерви още повече. Привлекателно момиченце беше тази Фиона. Дребна, закръглена, с тъмна къдрава коса и големи кафяви очи. Той внезапно се запита дали Бриана Рандал може да готви, но бързо тръсна глава.

Фиона изглежда прие това за жест на неверие, защото се наведе към него.

— Не, наистина. По рецепта на баба. Тя все казваше, че били любимите на Преподобния. — Големите кафяви очи леко помътняха. — Тя ми завеща и готварските си книги, и всичко останало. ’Щото нали съм единствената ѝ внучка.