Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Дадох му го неохотно; освен че не исках да се разделям с топлината му, като че ли прекъсвах и последната си връзка с някакво приятелско човешко присъствие. Щом той тръгнеше, щях да остана съвсем сама в студения мрак на шотландската нощ.

— Иън? — Хванах го за ръката, за да го задържа.

— Да?

— Ще внимаваш, нали? — И импулсивно се изправих на пръсти и целунах студената му буза. Бях достатъчно близо, за да видя как се извиват веждите му от изненада. Усмихна се и после тръгна, а един клон на елша се върна на мястото, освободено от него.

Беше много студено. Чуваше се само свистенето на вятъра през храстите и далечното мърморене на прибоя. Увих плътно раменете си с вълнения шал и трепереща тръгнах към пътя.

Дали да вдигна шум? Ако не, можеше да ме нападнат изневиделица, тъй като щяха да чуят стъпките ми, но нямаше да видят, че не съм избягал контрабандист. От друга страна, ако минех покрай тях, припявайки си весела песничка, за да им покажа, че съм безобидна жена, можеше да се скрият, за да не издават присъствието си — а аз исках именно да го издадат. Наведох се и взех един камък близо до пътя. После, измръзнала дори повече от преди, излязох на пътя и тръгнах по него.

Вятърът бе толкова силен, че храстите и дърветата не спираха да шумят и да заглушават стъпките ми — както и стъпките на всеки, който би ме проследил. По-малко от две седмици след празника на Самайн, това бе точно нощ, която те кара да повярваш, че призраци и зли духове вилнеят по земята.

Но не призрак ме сграбчи внезапно изотзад и запуши устата ми с ръка. Ако не бях подготвена за нещо подобно, вероятно щях да си изкарам акъла. Но сърцето ми пак подскочи лудо и се заизвивах трескаво в хватката на нападателя си.

Той ме сграбчи отляво, притискайки лявата ми ръка към тялото, а с дясната запуши устата ми. Моята дясна ръка обаче бе свободна. Забих тока на обувката си в капачката на коляното му, кракът му поддаде и тогава, възползвайки се от това преимущество, аз се наведох напред и замахнах назад с камъка към главата му.

Ударът трябваше да е силен, но се оказа толкова силен, че той изсумтя от изненада и хватката му се разхлаби. Аз ритах и се въртях, докато ръката му не се плъзна от устата ми, и тогава забих зъби в един пръст и го ухапах с всички сила.

„Челюстните мускули започват от сагиталния гребен на върха на черепа и стигат до мандибулата — помислих си, припомняйки си описание от «Анатомията на Грей». — Това дава на челюстта и зъбите значителна сила на натиск. Всъщност средностатистическата човешка челюст може да упражни сила над триста фунта.“

Не знаех дали съм надхвърлила способностите на средностатистическата човешка челюст, но определено даде ефект. Нападателят ми се замята диво в напразен опит да освободи пръста си от мъртвата хватка.

Пусна ръката ми и ме остави на земята. Още щом краката ми докоснаха пръстта, аз се извърнах и забих коляно в топките му, доколкото ми позволяваха полите.

Ритането на мъже в тестисите е доста надценен метод за самоотбрана. Все пак проработи — и то много добре, — но е много по-трудно за изпълнение, отколкото се предполага, особено когато носиш тежки поли. Мъжете са много внимателни по отношение на някои свои израстъци и бдително ги бранят от всякакви посегателства.

В този случай обаче хванах нападателя си неподготвен, краката му бяха широко отворени, за да запази равновесие, и аз го халосах добре. Той захриптя като стиснат за гърлото заек и се преви.

— Ти ли си, сасенак? — чух съсък от мрака до мен. Скочих като стресната газела и неволно изписках.

И за втори път една ръка запуши устата ми.

— За бога, сасенак? — прошепна Джейми в ухото ми. — Аз съм.

Не го ухапах, но много силно се изкуших.

— Знам — казах през зъби, когато ме пусна. — Кой ме сграбчи обаче?

— Сигурно Фъргъс. — Неясната тъмна форма се отдалечи на няколко крачки и побутна другата, която лежеше на земята и стенеше тихо. — Ти ли си, Фъргъс? — прошепна. Получи задавен звук в отговор, наведе се и го изправи на крака.

— Не говорете! — прошепнах аз. — Акцизните са на горе на пътя.

— Така ли? — попита Джейми с нормален глас. — Май не са много заинтригувани от шума, който вдигаме, нали?

Замълча, сякаш чакаше отговор, но такъв не дойде, само тихото свистене на вятъра в елшите. Сложи ръка на рамото ми и извика в нощта.

— Маклауд! Рибърн!

— Да, Рой — отвърна леко сприхав глас от трънаците. — Тук сме. Инес също, и Мелдръм, нали?