Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Джейми!

Сепнат от вика ми, Младия Иън ме дръпна силно и ме извлече назад от скалата.

— Хайде, лельо! Скоро ще дойдат тук!

Това беше безсъмнено; чувах как виковете на брега се приближават, докато мъжете плъзваха по скалите. Хванах полите си и тръгнах след момчето възможно най-бързо по грубата трева.

Не знаех къде отиваме, но Младия Иън като че ли беше наясно. Беше свалил палтото си и бялата му риза се виждаше пред мен, плаваше като призрак през елшите и брезите, които растяха навътре в сушата.

— Къде сме? — попитах запъхтяна, когато го настигнах, защото забави крачка на брега на малък поток.

— Пътят към Арброут е точно отпред — каза той. Дишаше тежко и на ризата му имаше тъмно петно от кал. — Оттук ще е по-лесно да се ходи. Добре ли си, лельо? Да те пренеса ли?

Любезно отхвърлих галантното предложение, като мислено отбелязах, че сигурно тежа колкото него. Свалих си обувките и чорапите и прегазих поточето, което ми стигаше до коленете, като усещах леденостудената тиня между пръстите си.

Треперех силно, когато излязох на брега, и приех палтото на Иън — какъвто беше развълнуван и сгрят от усилието, явно не му трябваше. Аз мръзнех не само заради водата и студения ноемврийски вятър, но и от страх заради онова, което може би се случваше зад нас.

Излязохме запъхтени на пътя, студеният вятър връхлетя лицата ни. Носът и устните ми се сковаха веднага, а косата ми се разроши и падна тежка на врата ми. Вятърът обаче носеше и гласовете пред нас, секунди преди да стигнем до тях.

— Някакъв сигнал от скалите? — попита дълбок мъжки глас. Иън спря внезапно и аз се блъснах в него.

— Още не — бе отговорът. — Стори ми се, че чух някакви викове оттам, но после вятърът се обърна.

— Е, качвай се тогава пак на дървото, мързеливецо — рече нетърпеливо първият глас. — Ако някой от кучите синове избяга от брега, ще го претрепем тук. По-добре да вземем наградата за главата му, отколкото да хванем нещастниците долу.

— Студено е — изтътна вторият глас. — Тук на откритото вятърът те смразява до кости. Жалко, че не останахме в абатството — там поне щеше да е топло.

Ръката на Младия Иън хвана моята така силно, че сигурно я насини. Дръпнах се, но той не обърна внимание.

— Да, но тук имаме по-голям шанс да хванем голямата риба — рече първият глас. — О, какво мога да сторя с петдесет паунда!

— Добре де — рече примирено вторият. — Ама как ще видим червената коса в тъмното, представа нямам.

— Ти гледай да видиш, Оуки; косите ще ги оправим после.

Младия Иън най-сетне се събуди от транса си, пусна ме и тръгна след мен към храстите до пътя.

— Каква е тази засада в абатството? — попитах, щом реших, че сме достатъчно далече от тях. — Знаеш ли?

Тъмната глава на Младия Иън кимна.

— Така ми се струва. Сигурно е абатството Арброут. Това беше мястото на срещата, нали?

— Мястото на срещата?

— Ако нещо се обърка — обясни той. — Всички трябва да се спасяват и после да се срещнат в абатството.

— Е, не може да се обърка повече от това — отбелязах аз. — Това ли извика чичо ти, когато митничарите се появиха?

Младия Иън се бе извърнал да се ослушва за преследвачите на пътя; а сега бледият овал на лицето му се обърна към мен.

— О… той рече: „Нагоре, момчета! Нагоре по скалите и бягайте!“

— Добър съвет — отвърнах сухо. — Значи ако са го послушали, повечето са се измъкнали.

— Освен чичо Джейми и господин Уилъби. — Младия Иън прокара нервно ръка през косата си; това ми напомни за Джейми и ми се прииска да спре да го прави.

— Да. — Поех дълбоко дъх. — Е, в момента нищо не можем да направим за тях. За другите обаче… ако се тръгнали към абатството…

— Аха, точно това се опитвах да реша; дали да послушам чичо Джейми и да те заведа в Лалиброх, или да се опитам да стигна бързо до абатството и да предупредя другите, когато дойдат?

— Върви към абатството — казах, — с всички сили.

— Добре, ама… не ща да те оставям тук сама, лельо, а чичо Джейми каза…

— Понякога се следват заповедите, Млади Иън, а понякога решаваш сам — казах твърдо, като тактично пренебрегнах факта, че всъщност решавам вместо него. — Този път води ли към абатството?

— Да. На миля и четвърт по-нагоре е. — Той вече пристъпваше от крак на крак от нетърпение да тръгне.

— Добре. Можеш да го заобиколиш и да тръгнеш към абатството. Аз ще тръгна по пътя и ще се опитам да разсея акцизните, докато ти ги заобиколиш. Ще се срещнем в абатството. О, чакай… най-добре си вземи палтото.