Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Потупа палтото си, където нещо издрънча тихо.

— Слава богу, парите от застраховката ще покрият всички задължения към клиентите и ще ми остане малко. Като стана дума — обърна се към мен и се усмихна — твоята работа, сасенак, е да намериш шивачка, която ще ти направи свястна рокля за два дни. Защото Дафни ще си иска роклята, а аз не мога да те заведа у дома в Лалиброх гола.

Основното ми забавление по пътя на север към Арброут бе да наблюдавам сблъсъка на волята между Джейми и Младия Иън. От дълъг опит знаех, че упоритостта е една от главните особености на клана Фрейзър. Иън като че ли никак не бе ощетен в това отношение, макар и Фрейзър само наполовина; или Мъри също не им отстъпваха по инат, или гените на Фрейзър бяха по-силни.

Тъй като бях имала възможност да наблюдавам отблизо Бриана много години, аз си имах мнение по въпроса, но мълчах и само се наслаждавах на спектакъла, когато Джейми срещна достоен противник. Когато минавахме покрай Балфур, той вече изглеждаше доста мрачен.

Тази борба между неотстъпващ обект и неуморима сила продължи до ранната вечер на четвъртия ден, когато стигнахме Арброут и установихме, че ханът, в който Джейми смяташе да ни настани, вече не съществува. Беше останала само порутена каменна стена и една-две овъглени покривни греди. Пътят бе пуст с мили и в двете посоки.

Джейми гледа известно време купчината камъни. Беше очевидно, че не може да ни остави тук, насред калния път. Иън, който знаеше, че не бива да си насилва късмета, също мълчеше, макар че кльощавата му фигура леко вибрираше от нетърпение.

— Добре тогава — каза накрая Джейми с примирение. — Ще дойдете. Но само до ръба на скалата. Иън — чу ли? Ти ще се грижиш за леля си.

— Чух, чичо Джейми — отвърна Младия Иън с измамна кротост. Аз обаче улових погледа на Джейми и разбрах, че ако Иън ще се грижи за леля си, то и леля му трябва да се грижи за него. Скрих усмивката си и кимнах послушно.

Останалите мъже се появиха навреме на мястото на срещата на склона точно след мръкване. Двама от тях ми се сториха смътно познати, но повечето бяха просто неясни фигури; бяха минали два дни от новолунието, но малкият сребърен сърп над хоризонта не даваше много повече светлина от свещта в подземието на бардака. Не последваха представяния, мъжете поздравиха Джейми с неразбираемо мърморене и сумтене.

Имаше една фигура обаче, която не можех да сбъркам. Появи се голяма, теглена от мулета каруца, която трополеше по пътя. На капрата седяха Фъргъс и един дребен обект, който можеше да е единствено господин Уилъби, когото не бях виждала, след като застреля мистериозния мъж на стълбите в бордея.

— Надявам се, че тази нощ няма пищов — прошепнах на Джейми.

— Кой? — попита той, присвивайки очи в сумрака. — О, китаецът ли? Не, никой няма. — Преди да попитам защо, той отиде да помогне да обърнат каруцата, за да е готова за пътя към Единбург още щом стоката бъде натоварена. Младия Иън пристъпи напред и аз, незабравила задълженията си, го последвах.

Господин Уилъби се изправи на пръсти, за да стигне задния ръб на каруцата, и извади странен фенер с пробит метален връх и плъзгащи се метални стени.

— Това затъмнен фенер ли е? — попитах с интерес.

— Да — отвърна важно Младия Иън. — Държиш капаците затворени, докато не видиш сигнал от морето. — Посегна към фенера. — Дай ми го, аз ще го взема… знам сигнала.

Господин Уилъби само поклати глава и издърпа фенера от него.

— Много висок, много млад — каза той. — Це-ми каза така — добави, сякаш това решаваше окончателно въпроса.

— Какво? — възмути се Младия Иън. — Как така съм твърде висок и твърде млад, ти дребен…

— Казва — рече един равен глас зад нас, — че който държи фенера се превръща в мишена, ако имаме посетители. Господин Уилъби любезно пое този риск, защото е най-дребният сред нас. Ти си достатъчно висок, за да се виждаш на фона на небето, Иън, и достатъчно млад, за да нямаш още мозък. Тъй че не се пречкай, разбра ли?

Джейми дръпна леко ухото на племенника си и мина покрай нас, за да клекне на скалите до господин Уилъби. Каза тихо нещо на китаеца и той се засмя едва чуто. Господин Уилъби отвори едната страна на фенера, като го сложи в шепите на Джейми. Чу се изщракване, два пъти, и аз видях как от кремъка изскачат искри.

Това беше див участък от брега — и нищо чудно, по-голямата част от шотландското крайбрежие беше дива и камениста — и се питах как и къде ще пусне котва френският кораб. Нямаше естествен залив, само извивка на брега зад стърчаща скала, която скриваше това място от пътя.