Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Рамото на момчето се тресеше под ръката ми и то стисна още по-силно пръстите ми, плачеше беззвучно.

Джейми седна бавно до него с угрижено изражение.

— Иън, о, малки Иън. Господи, момче, не биваше да го правиш.

— Трябваше. — Иън изпъшка и подсмръкна и аз осъзнах, че е сдържал дъха си. Обърна опърлено си лице към чичо си, чертите му се разкривиха от мъка.

— Не исках да наранявам татко — каза той. — Не исках!

Джейми потупа разсеяно коляното му.

— Знам, момче, но да му кажеш такова нещо…

— Не можех иначе, трябва да ти кажа нещо, чичо Джейми!

Джейми го погледна, внезапно притеснен от тона му.

— Какво? Какво да ми кажеш?

— Мъжът. Мъжът с плитката.

— Какво за него?

Младия Иън облиза устните си и се стегна.

— Мисля, че го убих — прошепна той.

Стреснат, Джейми ме погледна, после пак погледна него.

— Как?

— Ами… малко излъгах — започна Иън с треперещ глас. Сълзите още се събираха в очите му, но той ги избърса. — Когато влязох в печатницата… ти нали ми даде ключ… мъжът вече беше вътре.

Морякът бил в задната стаичка, където били новоотпечатаните поръчки, както и запаси от мастило, попивателни, с които се чистела пресата, и малка ковачница, където износените букви се претопяват и се изливат нови.

— Той взимаше брошури от купчината и ги слагаше в жакета си — каза Иън. — Когато го видях, му изкрещях да ги върне обратно, но той се завъртя към мен с пищов в ръка.

Пищовът гръмнал и много изплашил Младия Иън, но сачмата не го уцелила. Морякът се втурнал към момчето и замахнал с оръжието като с тояга.

— Нямаше време да бягам или да мисля — каза той. Беше пуснал ръката ми и бе преплел пръсти на коляното си. — Посегнах към първото, което ми попадна, и го хвърлих.

Първото, което му попаднало, било меден черпак с дълга дръжка, с който се изливало разтопеното олово в калъпите. Пещта още горяла, макар и слабо, и макар че в казана била останала само малка локвичка олово, изгарящите капки полетели от черпака към лицето на моряка.

— Господи, как запищя! — Младия Иън се разтресе силно и аз заобиколих дивана, за да седна до него и да хвана и двете му ръце.

Морякът се олюлял назад, покрил лицето си с длани, и преобърнал малката ковачница, като пръснал въглените навсякъде.

— Така започна пожара — каза момчето. — Опитах се да го потуша, но хартията улови пламъците и внезапно се чу едно уууш ! И сякаш цялата стая светна.

— Бъчвите с мастило сигурно — каза сякаш на себе си Джейми. — Мастилото на прах се разтваря в алкохол.

Купчините горяща хартия паднали между Младия Иън и задната врата като стена от огън, която бълвала черен пушек и заплашвала да се срути върху него. Морякът, ослепен и пищящ като банши, стоял на четири крака между момчето и вратата към предното помещение на печатницата.

— Аз… аз не можех да се накарам да го докосна, да го отблъсна от пътя си — каза той, пак трепереше.

Бил толкова объркан, че хукнал нагоре по стълбите, но тогава се озовал в капана на пламъците, които се впуснали през задната стая и нагоре по стълбището като по комин и бързо изпълнили помещението на втория етаж с ослепяващ дим.

— Не се ли сети да излезеш през капандурата на покрива? — попита Джейми.

Младия Иън поклати нещастно глава.

— Не знаех, че я има.

— А защо всъщност я има? — попитах любопитно.

Джейми се усмихна леко.

— За всеки случай. Само глупавата лисица има дупка с един изход. Макар че трябва да отбележа, че не я направих точно в случай на пожар. — Поклати глава и попита: — Но мислиш, че онзи мъж не се е спасил от пожара?

— Не виждам как би могъл — отвърна Младия Иън, като пак започна да подсмърча. — И ако е мъртъв, аз съм го убил. Не можех да кажа на татко, че съм у-у-убиец… — Пак се разплака така силно, че не можеше да говори.

— Не си убиец, Иън — каза твърдо Джейми. Потупа го по тресящото се рамо. — Престани, всичко е наред… не си сбъркал, момче. Не си, чуваш ли?

Момчето преглътна и кимна, но не можеше да спре да плаче и да се тресе. Накрая го прегърнах, обърнах го към себе си и придърпах главата му на рамото си, като го потупвах по гърба и издавах тихи утешителни звуци.

Усещах го много странно в ръцете си; голям почти колкото мъж, но с тънки, леки кости, и така лека плът по тях, че сякаш прегръщах скелет. Той говореше на бюста ми, думите се накъсваха от емоцията и се приглушаваха от роклята, затова едва ги разбирах.

— … смъртен грях… — май каза — … прокълнат в ада… не мога да кажа на татко… страх ме е… не мога да се прибера…