Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Джейми вече се беше зачервил, а сега лицето му потъмня.

— Аз ли бях виновен за Чарлс Стюарт? — попита той. Очите му святкаха гневно и той остави чаената чаша така силно, че разля уиски по полираната маса. — Не направих ли всичко възможно да спра този глупак? Не жертвах ли всичко в тази борба — всичко , Иън! Земята си, свободата си, жена си — за да спася всички ни? — Погледна ме и аз успях да зърна малка частица от онова, което тези двайсет години му бяха коствали.

Обърна се пак към Иън, веждите му се смръщиха, когато продължи, гласът му стана по-твърд.

— А колкото до онова, което е коствало на семейството ми… а ти какво спечели, Иън? Лалиброх сега принадлежи на малкия Джеймс, нали? На твоя син, не на моя!

Иън потрепна при тези думи.

— Никога не съм те молил… — започна той.

— Да, не си. Не те обвинявам, за бога! Но фактът е, че Лалиброх вече не е мой, нали? Баща ми го остави на мен и аз се грижих за него с всички сили — грижих се за земята и за селяните — и ти ми помагаше, Иън. — Гласът му омекна малко. — Нямаше да се справя без теб и Джени. Не съжалявам, че го приписах на Младия Джейми — трябваше да се направи. Но все пак… — Извърна се за миг със сведена глава, широките му рамене бяха напрегнати под ленената риза.

Не смеех да помръдна и да продумам, но улових погледа на Младия Иън, изпълнен с безпределен ужас. Сложих ръка на кльощавото му рамо и усетих пулса му под нежната кожа над ключицата. Той сложи голямата си кокалеста длан върху ръката ми и я стисна здраво.

Джейми се обърна към зет си, опитваше се да овладее гласа и гнева си.

— Заклевам ти се, Иън, не съм изложил момчето на опасност. Държах го възможно най-далече от това — не позволих на хората от пристанището да го видят и не го пусках на корабите с Фъргъс, колкото и да ме молеше. — Погледна към Младия Иън и изражението му се промени в странна смесица от обич и раздразнение.

— Не съм го молил да идва при мен, Иън, и му казах, че трябва да се прибере у дома.

— Но не си го накарал да се прибере, нали? — Червенината вече избледняваше по лицето на Иън, но меките кафяви очи все още бяха присвити и светеха от гняв. — И не ни изпрати вест. За бога, Джейми, Джени не е спала и една нощ този месец!

Джейми стисна здраво устни.

— Не — каза той, изричаше думите бавно. — Не го направих. Аз… — Погледна пак към момчето и сви смутено рамене, сякаш ризата внезапно му отесня.

— Не — каза отново. — Мислех да го заведа сам у дома.

— Той е достатъчно голям да пътува сам — каза Иън. — Дошъл е сам, нали?

— Да. Не беше заради това. — Джейми се извърна, взе чашата и започна да я върти между дланите си. — Не, исках да го доведа, за да ви помоля за разрешение… теб и Джени… момчето да дойде да живее известно време с мен.

Иън се изсмя саркастично.

— О, така ли! Да дадем разрешение да го обесят или да го изпратят в колониите с теб, така ли?

Гневът отново просветна по чертите на Джейми и той вдигна поглед от чашата в ръцете си.

— Знаеш, че не бих позволил да пострада — каза той. — За бога, Иън, обичам го като мой син, много добре го знаеш!

Иън дишаше накъсано; чувах го от мястото си зад дивана.

— О, знам го много добре — каза той, взирайки се усилено в лицето на Джейми. — Но той е мой син, нали? Той е мой.

Джейми се втренчи в него за миг, после посегна и внимателно остави чашата на масата.

— Да — рече тихо. — Твой е.

Иън остана така за миг, дишаше тежко, после избърса с ръка челото си и отметна назад гъстата си тъмна коса.

— Добре тогава — рече. Пое дълбоко дъх два пъти и се обърна към сина си. — Хайде, идвай. Имам стая в „Холидей“.

Кокалестите пръсти на Младия Иън стиснаха моите. Видях го да преглъща, но не стана от мястото си.

— Не, татко. — Гласът му трепереше, примигна с усилие, но не заплака. — Няма да дойда с теб.

Иън пребледня съвсем, по ъгловатите скули избиха тъмночервени петна, сякаш някой го беше зашлевил здраво и по двете бузи.

— Така ли?

Младия Иън кимна, преглъщайки.

— Аз… аз ще тръгна с теб на сутринта, татко; ще се прибера с теб у дома. Но не сега.

Иън се взира в сина си, без да продума. После раменете му увиснаха и цялото напрежение напусна тялото му.

— Разбирам — каза тихо. — Е, добре тогава.

Без да каже нищо повече, той се обърна и излезе, като затвори внимателно вратата след себе си. Чувах тромавите му стъпки по дървеното стълбище. Последва леко тътрене, когато стигна до долу, после гласът на Бруно и тътенът на затръшнатата входна врата. И след това в стаята настана тишина, само огънят съскаше зад мен.